Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всичко започна постепенно. Случваше се така: влизам в стаята, започвам да говоря нещо, а никой не ме забелязва. Казвам например: „Моля, намали звука на телевизора!“. Но нищо не се получава. Тогава казвам по-силно: „Спри звука, моля!“. В края на краищата ми се налага сама да отида и да намаля звука.
После започнах да забелязвам, че подобни неща се си случват от време на време.
Веднъж с мъжа ми бяхме на вечерен прием. Вече бяха изминали три часа и бях готова да си тръгвам. Огледах се в търсене на мъжа си – той разговаряше по работа с колега. Приближих се до тях, но той продължаваше да говори. Даже не се и обърна към мен. Тогава се сетих: той просто не ме вижда. Аз съм невидима!
Започнах да обръщам внимание на това все по-често и по-често.
Веднъж взимах сина си от училище и учителят му го попита: „Джейк, кой е с теб днес?“. А синът ми отговори: „Никой“. Разбираемо, той все пак е само на пет, но „Никой“?
Веднъж се събрахме голяма компания и празнувахме връщането на приятелка от Англия. Дженис бе преживяла удивително пътешествие и разказваше непрестанно за хотелите, в които е отсядала. А аз седях и разглеждах другите жени около масата. Аз се гримирах едва в колата на идване за срещата, облякох една стара рокля (единствената ми подходяща рокля), а неизмитите си коси бях хванала с шнола. Разбира се, се почувствах некомфортно.
Изведнъж Дженис се обърна към мен и каза: „Донсеох ти нещо“. Беше книга за великолепните катедрали на Европа. Отначало не разбрах защо пък е за мен, но след това прочетох посвещението: „С възхищение за всичко прекрасно, което изграждаш, когато никой не вижда“.
Ние не можем да изредим имената на хората, които са построили тези катедрали. Разглеждайки отново и отново тези гигантски творения, аз търсех имена, но виждах само надписи: архитект – неизвестен, неизвестен, неизвестен… Те са строили, без да разчитат някой да разбере за тях.
Там имаше история за един от строителите. Той издялкал върху греда мъничка птичка, която щяла да е покрита отгоре от покрива. Някой се приближил към него и го попитал: „Защо губите толкова време в това, което никой никога няма да забележи?“. А той отговорил: “Защото Бог ще го види“.
Те знаели, че Бог вижда всичко. Ден след ден отдавали целия си живот на колосалната работа, която никога нямало да видят завършена. За изграждането на някои от тези катедрали са били нужни повече от сто години – повече от живота на един строител. Но те се трудили жертвено, неразчитайки на награда. Строили са, знаейки, че името им никога няма да се изпише там.
Един писател дори е казал: „Днес вече ние не бихме могли да построим нищо толкова величествено. Защото останаха малко хора, готови да жертват себе си така“.
Затворих книгата с усещането, че Бог ми говори: „Виждам те. За Мен ти не си невидима. За Мен всяка твоя жертва е значима. Виждам всеки твой изпечен сладкиш, всяко твое усилие и се усмихвам. Виждам и сълзите ти от разочарование, когато нещо не се получава. Помни – ти строиш великолепна църква. Тя няма да бъде завършена през твоя живот и ти никога няма да живееш в нея, но ако я построиш добре, Аз ще живея там“.
Имаше време, когато се обиждах, ако не ме забележеха, но сега разбирам, че
да си невидим не е болка, която разрушава живота, а изцеление от егоизма. Това е хапче против гордост.
Съвсем естествено е, ако не ме забелязват. Изобщо и не искам синът ми да каже на приятелите си от колежа: “Представяте ли си, майка ми става в 4 ч сутринта, пече сладкиши, мие и чисти“. Дори и да правя това в действителност, не бих искала той да говори така. Просто ми се ще той да иска да се прибира вкъщи и да казва на приятелите си: „У дома ще ви хареса“.
Напълно нормално е близките ви да не виждат труда ви. Ние не се трудим за тях, трудим се за Него. Принасяме жертва на Него. Даже и всичко да вършим добре, те може никога да не го забележат или оценят. Но ще се молим нашият труд да остане като паметник на величието на Бога.
Никол Джонсън
източник: pravmir.ru
превод: Даниела Борисова
снимка: starazagora.utre.bg (картина на Cecilia Paredes)
