Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
С предварително извинение към тези, които не обичат лирическите отклонения, важна част от най-запомнящите се образи на Църквата винаги са били свързани по някакъв начин с морето и с необятната му шир:
Образът на пророк Йона в утробата на кита, „риболовът” – като образ на Христовото дело на земята ( вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци), Църквата като кораб сред бурното житейско море, а защо не и самият потоп, толкова въздействащо предобразяващ помирението между Твореца и творението, и въобще новото начало, пророчеството за преобразяване на старото небе и старата земя в „нови” (Откр. 21:1). Към всички тези образи, без риск да сгрешим много, можем да прибавим и образа на острова. Островът на спасението – все там, сред същото това бурно море. Без да търсим някакъв „нездрав” мистицизъм, но нима след дошлата от Женевското езеро новина за събор на остров Крит може да има асоциация, която да е по-естествена от тъкмо тези образи? Не започва ли съ щинската подготовка на събора на Православната църква на един друг остров, Родос, за да се окаже, че ще се проведе в крайна сметка на Крит? Звучи не само обнадеждаващо, но и съвсем по библейски.
Съборът на надеждата
Макар и резултатите от последната (и поредна) предшествала Всеправославния събор среща да не бяха всъщност никак обнадеждаващи, първото определение, с което трябва да наречем този събор, е тъкмо това. Вярно е, че от дневния ред на този толкова дългоочакван форум се оказва, че отпадат
най-важните му теми – тези, които най-много имат отношение към Православната църква и към нейното единство! Първоначалното разочарование обаче утихва и отстъпва мястото си пред другия поглед към събитията. Не че взетото решение е „по-добре от нищо”; не това имаме предвид. Добрата новина е просто, че предстои събор, че хилядолетното съборно „мълчание” на Православната църква ще прекъсне; че ще се увенчаят усилията и молитвите на десетките, а може би и стотиците клирици и миряни, участвали в подготовка на това събитие. Ето защо, няма как и да не наречем предстоящия Всеправославен събор тъкмо събор на надеждата!
За запознатите с темата е добре известно, че тази надежда всъщност никога не е била особено голяма. Можем да я оприличим на упорито пламъче на свещица, което е все пак не съвсем угаснало
– плахо пламъче на надежда, от което обаче по всяко време може да се разгори истински буен огън. Да, трудно може да се очаква, че след толкова столетия съборно мълчание проговорването ще бъде гръмогласно. Подобно нещо няма как да стане и би било наивно да се очаква. Можеше обаче да се случи друго, по-лошо. Съвсем възможно бе на фона на всички тресящи православния свят конфликти този събор да бъде за пореден път отложен, отместен – ако ползваме съвременния жаргон, за пореден неопределен срок. Дори само това да са имали предвид взелите последното решение в Шамбези, за предстоящия събор несъмнено можем да говорим именно като за събор на надеждата!
Разбира се, казаното няма как да потисне изцяло и разочарованието ни и затова другото име на предстоящия през лятото на настоящата година Всеправославен събор може да бъде още и…
Възможният събор
В така формулираното определение обратно на дотук казаното ще вложим и цялото си разочарование от дошлите от Женевското езеро новини. Защото, ако едната гледна точка е надеждата , другата все пак е притискащата ни реалност. Тази реалност, в която православното единство и съборността са нещо, останало само в учебниците, и в която само очила с наситенорозов цвят и със сериозен диоптър биха ни накарали да си помислим, че учението, теорията съответстват на живота.
За никого не е тайна, че православният свят отдавна не е онзи, за който сме чели и знаем от историята. За никого не е неизвестна дълбоката трансформация, през която преминава църковното съзнание след разпада на „стария свят” на многонационалните държави, след тържеството на „окопаването” в себе си и на национализма. Писаното и казаното за всичко това е толкова много, че днес вече почти нищо не може да се добави. Не може и да се очаква, наивно би било да се очаква – след всичко това православният свят изведнъж да се събуди в онова здраво единство и с онова съзнание за природата и предназначението на Църквата, с което е живял докъм края на ХIХ век.
И все пак именно природата на Църквата, смисълът на нейното съществуване и присъствие в света, я задължават тя да не се отказва лесно от своята общамисия и дело и да търси начините за лекуване на разделението и пътищата към онова общо, единно свидетелство, към което изначално е била призвана. Задължават я да бъде именно този остров на спасението, с чийто образ и започнахме отначало. Задължават я независимо от всичко да остане вярна на съборната си природа. Ето защо, ако изоставянето засега на най-важните въпроси настрана все пак може да бъде някак преглътнато, то рано или късно тези въпроси трябва да излязат от богословските конференции и колоквиуми, от
богословските изследвания и учебните програми на православните богословски школи и да влязат не другаде, а именно в…
Дневния ред на Всеправославния събор
Който за момента, във възможната към момента компромисна форма, изключва ще продължим да повтаряме това най-важното. Онова, в което се изразява реалното единство на Църквата богослужебното (в един за всички православни църкви календар и еднакъв във всяка поместна църква диптих) и каноничното (в разрешаването веднъж завинаги на съперничеството и юрисдикционния хаос в православната диаспора, пък и не само в нея, както показа разпрата между Антиохийска и Йерусалимска патриаршия за юрисдикцията върху територията на Катар).
Не казваме, че менюто през време на пости, бракът и участието на Православната църква в диалога
с този свят или пък който и да било от останалите все пак влизащи за разглеждане на о-в Крит въпроси не са важни неща. Макар и важни обаче, те не са първостепенни. Ето защо, докато в дневния ред на Всеправославния събор продължават да не влизат и наистина разделящите православните църкви теми, дотогава няма и да бъде свършено почти нищо съществено и ще продължава все същото онова издигане на маловажното и второстепенното в „първостепенно”, на което непрестанно и под най-различни форми сме свидетели. Ще продължава и агонията на църковното съзнание: лутащо се между едното и другото, лишено от всяка йерархия на ценностите
и от всякакъв консенсус по отношение на едното потребно, за което от страниците на Евангелието говори не друг, а Сам Господ Иисус Христос (Лук. 10:38-42).
И ако всичко казано изглежда пресилено, то нека си зададем няколко простички въпроса. Един от тях може да бъде например следният: кое и какво точно решение би могло да се вземе от Всеправославния събор по въпроса „Отношения на Православната църква с останалия християнски свят” (който е сред влизащите за обсъждане въпроси), докато тази Православна църква продължава да се състои от множество църкви, които дори не са успели да се подредят в единен диптих и които две хиляди години след онзи любопитен епизод, когато апостолите спорят за първенство (Мат. 18:1-4), продължават да спорят за същото? Или пък: какво точно би било работещото решение по въпроса за предоставянето на автономия (който също влиза за обсъждане), когато тази автономия се предвижда да се предоставя в „съответните” за всяка църква „географски канонични граници” (както гласи предварителният текст), при положение че в православния свят продължава да има неуточнени такива граници, както показа случаят с Катар, пък и не само той? Или: до какво точно съборно решение по отношение на диаспората може да се стигне, след като решенията в предвидените „епископски събрания” (предвидени както отдавна четем това понеже „… поради исторически и пастирски причини не е възможно незабавното преминаване към строго каноничния порядък на Църквата по този въпрос: да съществува само един епископ в дадено място”) се предвижда да се вземат под председателство на първия по старшинство сред епископите, които са подчинени на Константинополската църква, а при липса на такъв – „съгласно реда на диптисите”, когато, най-вероятно, и след Всеправославния събор всяка църква ще бъде свободна все така да продължава да следва свой собствен диптих?
Можем да продължим с формулирането на тези и подобни на тях въпроси и ще сме в правото си да го правим дотогава, докато „проблемите”, които ще се решават, ще са второ, а не първостепенните. И дотогава, докато един от най-важните гласове, които драматично липсват и които отново трябва да зазвучат в обезверения и духовно окепазен свят, в който живеем, продължава да бъде именно
Гласът на Църквата
… не просто на „православието”, а именно на Църквата, тъй като светът, в който живеем и в който се извършва може би най-чудовищната подмяна, на която той някога е бил свидетел нашият свят има нужда не просто от поученията на една или друга отдавна разделили се „конфесии”, а от свидетелството на едната и единната Църква на Христос онази, която Сам Той някога е оставил като път и място на спасението, като, отново да го кажем, остров или кораб насред стихиите, люлеещи този свят. За да може обаче този глас да зазвучи, тази Църква трябва отново да се събере, да стане онова едно, което от историята знаем, че някога е била.
Делът пък, приносът на православните в този процес и в това единствено по рода си дело, е, преди да търсят начините за диалог и за единство с останалите, да направят същото помежду си, та така от опита си да покажат и на тях как следва да се постъпва „в Божия дом” в онази същинска „църква
на живия Бог”, която е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Дали пък пътят към всичко това път, който е започвал толкова много пъти и по толкова много и различни начини не може да започне тъкмо от Крит, от един остров насред морето, който и да се превърне в символ и нова надежда за лелеяното от всички християни единство? Това е нещо, което съвсем скоро предстои да разберем…
Автор: Борис Маринов
Източник: Християнство и култура, брой 108, 2016 г.
Заглавието е на „Добротолюбие“, оригиналалът е: Всеправославният събор и неговото дълго пътуване от Родос до Крит.
