Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всички сме чували от мъдрите хора (пък и не само от тях) как животът е един кръговрат и как няма положение, в което да стоим на едно място. Разбира се, това се отнася и за духовната страна, и не само за нея. Или вървим нагоре към Небесния Йерусалим, или слизаме надолу към Йерихон. Това се случва с всички ни през всички моменти от живота ни.
Всъщност ние сме свидетели и на възхода, и на падението. Понякога дори сме участници в тези две състояния, стига, разбира се, да успеем да ги осмислим. Ако не ги осъзнаем, ние пак сме участници, но такива, които не разбират смисъла на своята роля в живота. Това е доста сложна част от цялата мозайка на живота. Реално погледнато, се иска да имаме това, за което всъщност се борим – отворени, при това доста широко отворени, духовни очи. Ако тях ги нямаме, тогава няма как да имаме и доста други работещи сетива, които са от значение за личното ни спасение. Без да имаме духовните очи, няма как да видим духовната ни реалност и същността на всичко около нас, а ако това липсва, със сигурност няма как да настроим сърцата си като духовно мерило, чрез което да усещаме правилно тежестите на личните ни грешки. Всъщност сърцето е гласът на душата. То успява и да вика, и да се радва, и да плаче, и да благодари. Всички тези действия са функции не само на личното ни желание да сме с Бога или не, но и на личното ни отношение към духовното ни усъвършенстване и бъдещо спасение. За радостта е нужна надежда, вяра и любов. За плача е нужна липсата им. За съществуването на благодарността е необходимо да знаем, че колкото нещо зависи от нас, толкова ни е дар и от Бога. За нейната липса е нужно да си мислим, че всичко можем и всичко правим сами. Това е и най-голямата заблуда. Често виждаме и чуваме хора, които с усмивка казват как всичко са постигнали сами, но като поразровим малко по-дълбоко пътя на техния успех, всъщност пред нас се разкрива една доста различна картинка. Зад всеки успех се намира поне един човек, който да е помогнал, а зад него е Сам Бог. Щом някой помага, дори да е от плът и кръв, то това означава, че реално ние не сме сами в успехите си. В такъв момент на осъзнаване е редно да кажем „Благодаря!”.
Това е само най-началната страница на живота ни в Бога. Да осъзнаем, че имаме нужда да обичаме, да благодарим и да простим също толкова искрено, колкото и искрено търсим прошката. Всеки достига по различно време до следващите „страници” от живота, а може и никога да не стигне. За да се изкачим по тези стъпала, преподобният Йоан Лествичник ни е дал стълбица към Небето. Хубаво е всеки християнин да я прочете и да се стреми да изкачва стъпало по стъпало лествицата на благочестието и спасението, но не сам, а с Бога. Ако някой си мисли, че е успял сам, то това означава, че не е изкачил и едно стъпало дори. Би било жалко да пропилеем дните си, заблуждавайки се, че успяваме самостоятелно и сме си самодостатъчни. Дори и да успеем в нещо, това е успех, изпразнен от съдържание. Реалната стойност на всичко се крие в любовта, заради която имаме сърца, в благодарността, заради която имаме съвест, и в желанието ни за лично усъвършенстване и в духовен, и в чисто житейски план.
Да даде Бог по молитвите на преподобния наш отец Йоан Лествичник да изкачваме стъпало по стъпало лествицата на спасението, но с Божията помощ. Амин!
Автор: Свещеник Стефан Паликаров
