Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Скоро гледах едно предаване за Йерусалим и прочутата „Виа Доролоза”. Същата онази улица, по която хората вървят, за да се слеят с миналото и да кажат, че са извървели Христовия път. Вървят по пътя, спират на определените места, достигат до Голгота и накрая до гроба Господен.
Всъщност целият този духовно-туристико-поклоннически маршрут е наречен „Пътят на страданието”.[1] Не нашето, разбира се. Може би това е единственият път на страданието, който си го избираме доброволно и нямаме търпение да тръгнем по него. Даже пътуваме от всички краища на света, за да го извървим. Нямаме търпение да изминем тези метри (колкото и да са те), за да достигнем до обещания храм на гроба Господен, да си направим снимки и да се наречем хаджии. В много случаи всичко е с цел и лично удовлетворение, но и малко фукане.
Описват го като тясна улица, осеяна със сергии, стълби, параклиси и църкви, пред които поклонникът спира, за да се поклони и отдаде дължимото Богу. Реално погледнато този път има много прилики с духовния път до Бога. Ако можем да направим някакво сравнение между тази и духовната „Виа Долороза”, бихме могли да се замислим дали и по нашия тесен духовен спасителен път към Бога не намираме на всяка крачка духовните „сергии” на изкушението, които ни карат да забравим накъде сме тръгнали и да не обърнем внимание, че по тази улица има и храмове? Дали по него също няма стълби и стъпала, които като ги изкачим, сякаш се усъвършенстваме? Нека дори ги наречен с името лествица. Всяко едно стъпало по нашата духовна „Виа Долороза” е част от лествицата на спасението и духовното съвършенство. Разбира се и на нашата тясна улица на страданието можем да срещнем храмове, в които да влезем и да се помолим.
Сякаш наистина животът е една „Виа Долороза”, която предлага своите изкушения, препятствия и духовни пристани на спасението.
Ами Кръстът? Можем ли и ние да го носим така, както Христос? Нека не забравяме, че когато Му дадоха да носи Своя Кръст, никой не се обърна да Го попита: „Тежи ли Ти и можеш ли да го носиш?”. Ние, хората, не питаме другия дали има силата да носи. Просто връчваме и се сърдим, ако човекът не може да се справи. Що се отнася до Христовия Кръст – той безспорно е тежал. Тук не говорим само физически, но най-вече духовно. Тежал е, защото този Кръст Господен е бил Кръстът на спасението и е тежал точно толкова, колкото са били тежки греховете на цялото човечество. Те са били духовно впити, вградени в дървото. Дори и в момента на реалното кръстоносене Бог е дал възможност на човеците сами да си помогнат за спасението. Има един показателен момент, в който Симон Киренеец е поставен да помогне на Христа, защото Кръстът е тежък. Този момент е много важен не за друго, а за да ни покаже, че хората имаме необходимост да участваме в личното си спасение.
Убеден съм, че Спасителят е могъл и Сам да понесе докрай Своя наш Кръст, но е допуснал Симон да Му помогне и по този начин е дал възможност на нас, хората, да бъдем неотменима част от пътя на спасението в помощ не на Господ, а на нас самите.
Човекът, помагайки на Господ, помага най-вече на себе си. Ясно е, че Бог няма нужда от помощ.
Ние самите трябва да помогнем на собственото ни спасение, като носим своя кръст безропотно. Това е най-трудното. Обикновено бързо ни заболява кръстът от носенето на Кръста. Още по-хубаво би било, ако единственият кръст, който носим, е този на вратовете ни. Да не е по-тежък. Но уви – искаме ли да сме Христови, трябва да постъпваме като Него. Със смирение да понесем товара на собствените ни грешки, да извървим пътя си до личната ни Голгота, за да се окажем участници и във Възкресението, а не само участници в смъртта.
Животът е нашата лична „Виа Долороза”. Когато извървим земните си крачки и според това как сме ги извървели, можем да се надяваме, че сме изкачили тесните стъпала до Небесния Йерусалим, защото алтернативата е да сме слезнали по широкия път от Йерусалим до духовния Йерихон. По този път освен на разбойници (бесове), на друго не можем да попаднем и имайки предвид, че сме XXI век, имам силното съмнение, че няма да попаднем на добър самарянин, който да ни помогне, а на такъв „ближен”, който ще ни доубие и дообере.
Да извървим нашия път с надежда, вяра и желание за спасение, защото когато носим нашия кръст, вместо Симон Киренеец да ни помага, Сам Господ Бог отново и отново носи наравно с нас личното ни бреме, защото ние сами не можем да го понесем, тъй като просто ни заболява кръстът.
Автор: Свещеник Стефан Паликаров
[1] http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/holy_land/jerusalem/
