Начало / Uncategorized / Старецът Порфирий, както го познавах

Старецът Порфирий, както го познавах

Теодора Соломониду, социолог, разказва за своята среща със Стареца Порфирий:

Усетих голяма нужда да се запозная със стареца Порфирий, след като присъствах на лекция в Лимасол, в която се говореше за него.

Отидох на почивка в Атина през 1990 г. Още от началото на ваканцията си направих няколко опита да се свържа със стареца Порфирий. Точно по това време старецът беше болен и по тази причина не бе способен да отговаря или да приема при себе си когото и да било.

Вече си мислех, че няма да успея да го видя по време на престоя ми в Атина. Бях звъняла толкова много пъти… И представете си как се почувствах, когато в последния ми ден в Атина старецът Порфирий отговори на обаждането ми! Аз казах: „Здравейте, бих искала да говоря с отец Порфирий“, а като отговор получих: „Чедо, аз съм“.

Не мога да ви опиша как се почувствах точно в този момент! Не можех да повярвам. Бях поразена до такава степен, че не можех да промълвя дори и дума, устните ми не можеха да помръднат. Мъжът ми, който стоеше до мен, ме гледаше учудено и не можеше да разбере какво става.

След известно време се съвзех и казах: „Отче, бих искала да дойда да Ви посетя заедно с моето семейство. От Кипър съм. Но не знам къде живеете и как да стигна до вас.“ Той ми каза: „Ела. Но това, как да стигнеш до мен, някой друг ще ти обясни, защото аз не знам.“ Чух как старецът вика някого, който очевидно беше близо до него; той взе телефона и ми обясни как да стигна до отец Порфирий.

Телефонният разговор бе проведен в 7:30 ч сутринта. Веднага след това аз, мъжът ми и двете ни деца взехме автобус на път към стареца.

Около 11 часа сутринта пристигнахме до къщата на стареца в Оропос. Там имаше и много други хора, които чакат да го видят.

Уведомиха ни, че няма да можем да се срещнем с отец Порфирий, защото е болен.

Казах на мъжа ми, че бих искала да почакаме малко. Исках да постоим още малко с надежда, че след известно време ще можем да видим стареца. Мъжът ми се съгласи, седнахме на една пейка и зачакахме. Добре се грижеха за нас, предложиха ни храна, плодове и вода.

Тъкмо бе станало 4 часа след обяд и вратата, водеща до покоите на стареца Порфирий, се отвори. Там той си почиваше; ние влязохме вътре. Бяхме около 20-тина човека, които чакахме да го видим, известният певец Филипос Николау също беше там заедно с жена си. Казаха ни, че можем да влезем само да ни благослови, тъй като сме твърде много хора, а той от болест и немощ не бе способен да говори дълго.

Посбутах малко другите и станах втора в редицата чакащи, надявайки се да мога да надзърна вътре и да видя стареца, да му поговоря. Много егоистична постъпка от моя страна, бих казала.

Влизахме един по един, а старецът Порфирий ни благославяше с кръст Христов, който държеше в дясната си ръка. Когато аз се приближих, той си отдръпна ръката и не поиска да ме благослови. Благослови всички останали освен мен.

Това бе най-болезнената случка в цялото ми съществуване. Веднага започнах да си спомням всевъзможни гнусни неща, които съм вършила и заради които той не искаше да ме благослови. Аз, глупавата, за момент не си и помислих, че той правеше това за мое добро.

Напускайки стаята на стареца, бях в много лошо състояние. Мъжът и децата ми бяха много изморени от пътуването ни до Оропос и дългото чакане, но аз им заявих, че отказвам да си тръгна. Бях непоклатима в това свое решение.

Оставих семейството си в двора на къщата и отидох да се скрия зад една стена. Там, където никой не можеше да ме види, започнах да роня сълзи като дете. Никой не ме виждаше, защото бях скрита, и никой не ме чуваше, защото плачът ми беше беззвучен.

Така, както бях скрита, чух отец Порфирий да казва: „Има някой отвън.“ Сестрата, чиято задача бе да насочва и въвежда хората, които искат да видят стареца, му отговори: „Не, няма никого отвън, всички си тръгнаха. Аз нищо не чувам.“ Старецът сякаш можеше да ме види през стените, чувствах се прозрачна за него.

Сестрата излез отвън и се огледа наляво и надясно. Не успя да ме види и се прибра обратно в стаята. За пореден път чух стареца: „Има някой отвън“. Той повтори тези думи 3 пъти и то по такъв начин, че да мога да го чуя.

Можете да си представите какъв шок беше това за мен! Въпреки че бях добре скрита, въпреки че никой не можеше да ме чуе или види, старецът знаеше, че съм там. Сигурна съм, не единствено поради тази случка, но заради сбор от различни подобни случки, че той бе прозорлив. Наистина! Видях го със собствените си очи! Чух го със собствените си уши!

В този момент аз излязох от скривалището си. Тогава сестрата ме видя и ме отведе при отец Порфирий. „Успокой се, дете мое“, ми казваше старецът. Както казах по-рано, той бе благословил всички, но само мен бе отказал да ме благослови. Този път той направи два пъти кръстния знак върху мен. Веднъж върху челото ми и втори път върху гърдите ми. После целунах ръката му и бързешком, като с полет на колибри, се изнесох от стаята му. Щастието, спокойствието и целият наплив от чувства, които изпитвах точно в този момент, не могат да се опишат с прости думи.

Най-вероятно моето скромно свидетелство за стареца Порфирий е прекалено маловажно в сравнение с изживяванията и свидетелствата на други хора. Лично за мен обаче срещата ми с отец Порфирий бе едно от най-вълнуващите изживявания в моя живот и смятам годината 1990, тази в която се срещнах със стареца, за най-благословената година от моето съществуване.

превод: Георги Германов
снимка: pravoslavie.ru

За Георги Германов

Виж още

Венцислав Каравълчев: Поуки се вадят от историята, когато тя не се премълчава и не се украсява

Столицата ни стана приемник на мощите на едни малко по-неизвестни светци, живели по нашите земи. ...