Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Защо е така важно да се отнасяме ревностно към времето, отпуснато ни от Господа за земен живот? Какво е нужно да успее да направи християнинът? И коя грешка, кое закъснение може да се окаже непоправимо? Обяснява протоиерей Олег Стеняев:
Най-страшният бяс за православния християнин – това е времеядецът, поглъщащ нашето време.
Ние сваляме от интернет филми, които не гледаме. Сваляме книги, които не четем. Можем цял ден да се валяме на дивана, да гледаме тавана и да губим скъпоценните мигове на нашия живот.
Човек трябва да се научи да се отнася отговорно към времето, което му е отпуснато.
В съветско време познавах един човек, който заради вярата си е бил в сталински концлагери 20 и повече години. Той разказваше удивителна история, намерила място в живота му някъде в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Работел в пожарната охрана на Москва, на Таганка. Този човек наричали Серафим Иванович, той имал брат Николай. Серафим бил много обезпокоен от това, че неговият брат не ходи на църква. Наставлявайки брат си, той му казвал: „Ходи в църквата, моли се, не губи времето”. На което брат му Николай все отговарял: „Е, като поостарея като майка ни и баща ни, ти обещавам, Серафиме, че ще ходя на църква, ще се моля, ще се изповядвам, ще се причастявам”. Серафим Иванович ми разказа, че веднъж, когато той за пореден път чул тези уговорки, по някакво внушение казал на брат си: „Николай, виж, не закъснявай!”.
Минали два-три дни след този разговор и изведнъж се обадили по телефона в пожарната охрана, където служил Серафим Иванович, и му съобщили: „Вашият брат този ли е? Докаран е в болницата в тежко състояние, с много счупвания на гръбнака. Идвайте.” Серафим се освободил от работа и се затичал към болницата. И ето, излиза лекарят от операционната и му казва: „Вашият брат е попаднал в авария. Направихме всичко възможно. Но… множество фрактури на гръбначния стълб… Той почина”.
Започнала обичайната суета около мъртвото тяло, оформяне на документи; получили разрешение да вземат тялото вкъщи. Там измили покойника, преоблекли го, положили го в ковчега и чак към 4 часа сутринта хората се разпръснали из стаите, за да поспят малко. А Серафим решил да поседи заедно с брат си, да бъде с него насаме, както се казва. И ето, разказва той, тъкмо седнал в креслото, в дома се възцарила тишина и той изведнъж буквално попаднал в някакво съновидение. И гледа: идва Николай – здрав, млад, красив, приближава се към него, седящия в креслото, и му казва: „Сима, Сима, чуваш ли? Аз закъснях…”. Серафим Иванович изтръпнал и се съвзел: той седи в креслото, мъртвото тяло на брат му е до него.
Ако човек закъснее да се примири с Бога тук, в този живот, от гроба вече не може да го направи.
Ако човек закъснее за работа, ще му се наложи да пише обяснения; ако човек закъснее за среща с друг човек, той може да помоли за прошка, може да се извини. Но ако човек закъснее да се помири с Бога, ако се увлича от мимолетността на случващите се събития и не вземе най-важното и нужно решение в този живот – да се помири със Създателя, той никога и никъде повече не може да го направи. Точката, от която няма връщане, за всеки човек, това е физическата смърт. Защото когато човек умре, той вече няма инструмента за поправка, какъвто е човешкото тяло. Докато сме в тяло, ние можем да постим – и нашите старания ще бъдат оценени от Бога; докато сме в тяло, ние се молим – и нашите молитви са чувани; ние се покайваме, още живеейки на земята – и Бог вижда нашите сълзи. В бъдещия живот даже плачът и скърцането със зъби в ада никой няма да види и да чуе. Затова да се стараем да живеем по християнски – докато има все още макар и малко време, да намерим мир в Христа и заедно с Христа.
Да не разпиляваме лекомислено нашите години, нашите месеци, дни, седмици, часове, минути, секунди, мигове. Защото никой от нас не знае ще има ли и следващ миг. А може и да няма. А може и да няма утрешен ден. Колко хора, които сега гледат някакво предаване, няма да видят утрешния ден – ние не знаем. Сънят на всеки човек е образ на смъртта и когато си лягаме да спим, се молим, сочейки леглото си: „Дали това легло не ще ми бъде гроб?”
Трябва да се научим да съотнасяме живота си с богослужебния кръг – ежедневения, седмичния, месечния, годишния.
Човек трябва да се отнася отговорно към своето време. Не трябва да разменя миговете на своя живот за нещо празно. Нужно е да възпита у себе си чувството да живее с ежедневния богослужебен кръг, със седмичния, месечния и годишния. Древните руски хора така са живеели. Известният славянофил-историк Юрий Самарин е писал, че руският човек дори и да се напие до самозабрава, то, идвайки в храма, поглеждайки иконата, която лежи на аналоя, поглеждайки украсата на храма, той може съвършено отчетливо да каже какъв ден е, кой месец и коя дата. Нашите предци действително са живеели ежедневния, седмичния, месечния и годишния богослужебен кръг. Това е, което недостига на много от нас. И трябва да разберем, че
Православието, това не е просто сбор от някакви знания или верски убеждения. Православието, това е преди всичко образ на живота, то е това как ние изразходваме или ползваме своето време.
Трябва ревностно да се отнасяме към времето. Дар Божий е този живот, който ние имаме на земята. В този живот се решава всичко. Човек не може да се спаси от гроба. Ако до момента на физическата смърт той не постигне мир с Бога, то никога и никъде няма да го постигне. Това е очевидната истина.
Но вижте в какво се крие парадоксът на нашия живот. В този земен живот ние се грижим повече за тялото си, въпреки че знаем – нашето тяло ще умре. Нашето тяло ще загине, все едно не сме се грижели за него, ще се разложи в земята. Денят на спасение на човешкото тяло ще е, когато тялото минава през смъртта, разлага се в земята, възвръща се в състоянието на предсъществуване, става прах, но идва звукът на тръбата на архангел Гавриил и тялото възкръсва. Това е денят за спасение на тялото, защото възкръсналото тяло вече никога няма да умре. В този земен настоящ живот съществуването на тялото се поддържа от душата. Душата излиза от тялото и то е мъртво. В бъдещия живот, обратно, излязлата от тялото душа няма пълнота на битието. Тя или е в предверието на мъките, или в предверието на блаженствата. Но когато тялото възкръсне и душата се върне в него, вече битието ще е в пълнота.
Тук молитвата ще бъде чута, Бог ще види сълзите, а там – само отговор и само студ.
И така – да се отнасяме с грижа и ревност към всеки миг от нашия живот, защото още сме живи. Може би някой е при смъртта, може би произнася последните си думи и молитви… Тук, докато сме живи, има инструмент за нашето поправяне, тук молитвата ще бъде чута, сълзите ни Бог ще види, а там – само отговор и само студ.
Нека се стремим да не закъснеем да се помирим с Бога, както закъсня Николай, братът на Серафим.
Протоиерей Олег Стеняев
превод: Нели Иванова
източник: pravoslavie.ru
