Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В този свят все по-често виждаме с очите си какво означава да си разслабен, немощен или както казват хората – човек в неравностойно положение.
Човек със специфични потребности заради личната невъзможност да се организира и устрои самостоятелно и да живее така, както другите, които не си и помислят дори, че това ги засяга като проблем. Общо взето хората се замисляме по някои въпроси, едва когато трябва да дадем отговор. Отваряме си очите за проблемите, когато те ни настигнат. Преосмисляме себе си тогава, когато настъпи моментът на равносметката. Този момент идва за всички. При едни – рано, при други – късно, но по Божия милост – винаги навреме.
Този разслабен човек, когото са го носили четирима, само и само да му помогнат да се добере пръв до къщата, в която се намира Самият Лекар и Спасител и да се излекува от недъзите си, сигурно си е мислел цял живот за окаяното си състояние. Най-вероятно сам себе си е питал, но и най-вече Бога – „Защо е всичкото това страдание с мен?”. Този въпрос си го задават и други, които са в подобно тежко положение да зависят и за най-елементарните дейности от други. Тук времето, векът, сезоните и модерността не играят никаква роля. Когато човек е в нужда, той винаги пита и търси отговори, особено ако не може да намери изхода. Този разслабен е имал и чисто физически изход – да влезе при Христос в къщата и тогава ще бъде излекуван. Как да го направи, като сам не може? Как да се добере, когато другите с проблеми поне могат да ходят и това им дава предимство? Но той е имал приятели, които и покрива са махнали, за да му помогнат. Тогава, когато всичко това е било извършено и поради личната вяра и на петимата, и заради желанието да бъде помогнато на този човек, Христос му казва: „…чедо, прощават ти се греховете” (Марк 2:5). В този момент мнозина възнегодуват, защото Той според тях е никой и няма право да прощава грехове.
Ето с две думи основното, което ни се казва в днешното евангелско четиво. Тази част от Евангелието, според св. ев. Марк, е особена. В нея има много скрити моменти, които подсказват за човешката душевност, духовност и лична реалност на мнозина. Тези качества са непреходни и независещи от нищо друго, освен от нашия личен житейски избор какви да бъдем. Никой не иска да е разслабен и Бог да пази! Обаче можем да сме други – можем да сме на мястото на онези четирима мъже, които някак остават скрити или третостепенни герои, но всъщност те са основни участници в събитието. Те са тези, които показват с действията си, а не с думи сухи и безжизнени, че няма препятствие, което може да ги спре, за да помогнат на своя ближен. Те са ближните, които търсим. Тези, които махат и покрива на къщата, само за да помогнат. Можем да бъдем и като книжниците – да си кажем в сърцето – защо и откъде накъде трябва да се прощава каквото и да било, когато и да било?! Колко трябва да е назад духовно един човек, за да обвини друг за направено добро? Тук не говорим, че обвиняват Бога, защото те просто не са вярвали, че Христос е Бог. Надявам се никой да не припознае себе си в лицата и особено в сърцата на тези безсърдечници.
Има и друг особено скрит момент, който е основоположен. Много често в живота ни се налага да се борим и да видим, че сами няма как да стигнем до желания успех. И разслабения не е могъл сам да се добере къщата. Нужна му е била помощ. Всички сме имали нужда някой да ни помогне и в това няма нищо лошо и страшно. Но когато никой не ни помага, сме в безизходица. Сами не можем, помощ няма отникъде, а само зли завистни книжници, които ни одумват и гледат да изтръгнат и малко радост, която имаме в нас. Е, тогава какво да правим? Ще правим това, което е правил разслабеният – той е вярвал горещо в Божията сила и човеколюбие. Когато няма кой да ни помогне, тогава Бог Сам ще се намеси за нас. Нашата нужда е шанс за спасение на други. На тези, които ще се отзоват на нашия призив за помощ. На тези, които ще са в ролята на четиримата носачи. На тези, които утре, като застанат пред Божия престол, ще чуят от Бога – Мене сте го сторили!
Сам Бог е бил Носач на нашите грехове и ги е понесъл като е разбил и адовите врата, и „покрива” на ограничението ни, за да може да бъдем наследници на Божието Царство.
На горезададения въпрос: „Защо е всичкото това страдание с мен”, току-що бе даден отговор – за да могат другите, които ми помагат, да се спасят също, защото и вяра, и дела са нужни!
Божията милост да е с нас, както и благословението Му да е върху нас! Амин!
Автор: Свещеник Стефан Паликаров
