Начало / Uncategorized / Ивинела Самуилова: „Гледната точка за живота е разположена в сърцето“

Ивинела Самуилова: „Гледната точка за живота е разположена в сърцето“

Ден след Благовещение, християнският ден на жената,  ви срещаме, уважаеми читатели, с Ивинела Самуилова, един от най-четените съвременни наши автори. Тя е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски език, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Автор на пет книги, които бързо се нареждат сред най-търсените заглавия на българския книжен пазар и получават читателски награди за „най-вдъхновяваща книга“ и „книга, носител на всенародната любов“. Наричана „богословката с талантливо перо“, в последната си творба „Гатанки от небето“ авторката разкрива най-голямата тайна на християнството: че Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.

12735754_10153511586451379_1497102481_n– Здравейте, г-жо Самуилова, поздравления за последната Ви книга, „Гатанки от небето“! Защо „Гатанки от небето“, какво е посланието на една такава книга?

– Заглавието на книгата е стих от любимите ми „Езерни молитви” на свети Николай Велимирович: „Нещата на този свят са гатанки от небето”. „Гатанки от небето“ е книга за съвременния човек в секуларизирания свят. Аз вярвам, че когато връзката с Бога е прекъсната, човек губи най-важния ориентир за живота си. Всяка ситуация за него става „гатанка”, казус, чийто отговор е мъчно разпознаваем и обикновено погрешен. Без Бог животът става тегоба, тежко бреме, смъртоносно заболяване, изгубена битка. Всеки ден получавам писма, в които някой споделя отчаянието си, объркването си, липсата на смисъл в живота. Затова, окуражена и от читателите ми, се осмелих да предложа една по-разчупена интерпретация на решението, което дава християнството: смяна на посоката, обратно нагоре, към Бога. С притчи, различни забавни истории, истински случки, базирайки се на опита ми като християнка и като богослов, съм се опитала да създам едно разбираемо, съвременно и практично богословско четиво за хората, които търсят Отговора на своите житейски „гатанки”.

– След една Ваша среща с ученици в Априловската гимназия в Габрово споделихте, че сте много впечатлена и смутена? Защо?

– Да, за мен това бе една много интересна среща. Това, което ме впечатли бе колко умни са тези деца. Онова, което ме смути – колко са обременени (не казвам осакатени, защото все още не са) от профанизираното възприятие на живота в съвременния свят. Средата, в която се развиват, им натрапва консуматорска нагласа чрез социумни критерии и ценности за живота – как да бъдат успешни, как да живеят интересно в социален смисъл, как да печелят пари. Това са деца, поощрявани да забравят, че са такива, на които насила им се изтръгва спонтанната радост, вълшебното възприятие за съществуването, за да бъдат превърнати възможно най-бързо в уморени, но успешни и вероятно цинични възрастни, които един ден ще лекуват екзистенциалното си отчаяние с антидепресанти. Сякаш за пръв път чуваха, че гледната точка за живота е разположена в сърцето, а не е социално обусловена. Затова много ме ободри и обнадежди интереса, с който тези млади хора реагираха на моето послание.

– Вие сте възпитаник на Православния Богословски факултет при ВТУ. Имате ли наблюдения върху висшето богословско образование днес, като цяло нивото на „академичното“ богословие в страната – как изглежда, сравнено с това отпреди 20 години?

– Аз мога само да благодаря на моите преподаватели, които за мен не просто преподаваха учебен материал, а учеха на духовност, заразяваха с нея. Проф. Шиваров, проф. Вълчанов, проф. Хубанчев, Радко Радков, Иван Праматаров… , за да спомена няколко. Нивото беше високо, изискванията към студентите – големи. Сега всички знаем какво е нивото на висшето образование и много бих искала богословските факултети да са изключение, но явно не са. Някои от най-добрите и от двете страни на студентската скамейка не са у (или вече сред) нас. Какво да очакваме?

– Говорят ли съвременните „богослови“, а и митрополити, с клишета, които не стигат до съвременния човек?

– Аз чета много съвременни богослови, не български, които съвсем не говорят с клишета. Напротив – съвременното им звучене, и като изказ, и като осмисляне, в известен смисъл е дори революционно. У нас наистина се говори доста с клишета, но пък от друга страна това е по-добре, отколкото да се говорят глупости, когато човек няма капацитета или увереността да предложи по-разчупено, така да се каже, послание. Чудесно е обаче, че вече има и доста млади свещеници, чиито проповеди съвсем не звучат анахронично, а могат да бъдат разбрани и осмислени, да послужат за вдъхновение в живота на миряните по най-практичен начин.

– Мръсна дума ли стана думата „религия“ в смисъла на латинското religio – връзка, или сега тепърва има глад за вяра и връзка с Бога?

– Със сигурност думата религия е доста измърсена в течение на вековете и с някои исторически събития, в които Църквата е била участник. Но копнежът по Бога винаги ще съпътства човека. Жалко, че в повечето случаи човек не разпознава за Кого копнее. И се опитва да утоли жаждата си с какво ли не, най-вече с евтини духовни пенкилери. Но жаждата остава. За съжаление, за много хора часът на Бога настъпва последен, когато всичките им фалшиви светски или духовни опори са се сринали. За радост, Той винаги ни чака, както бащата блудния си син, с отворени обятия, готов да ни приласкае и да ни засвидетелства любовта Си.

– В тази книга говорите на много разбираем език за Бога, вярата, основните добродетели на Християнството, за неговата същност. Какви са отзивите от книгата, възприемат ли я хората, променят ли своите стереотипи спрямо Християнството, след като я прочетат?

– Моят пример как да напиша тази книга беше евангелският разказ за срещата на Христос и самарянката край кладенеца. Там Господ моли тази жена (от народ, с който иудеите дори не са разговаряли, толкова ги презирали), да Му даде да пие от нейната вода, а после й предлага тя да опита от Неговата – живата вода, тази, от която тя повече никога няма да сети жажда. С други думи, аз се старах да пиша именно с това отношение – да проявя първо разбиране към „жаждите” на хората, към техните нужди, към духовните им и житейски избори, към техните проблеми и след това да им предложа християнския отговор на тези житейски „гатанки”. Опитах се да покажа това, което християнството всъщност изразява, а именно че любовта е ласка, а не бич. За съжаление, именно обратното мислят за него много хора. Очакват да бъдат нахокани, унизени, изобличени, осъдени. Свикнали са да възприемат като негов символ страданието, разпятието, тежкия кръст. И затова много се изненадват да научат, че християнството всъщност е религия на радостта, на тържеството на живота, че е пълно с благост, че разкрива безкрайна вселена от чудесни възможности, че практически може да им бъде полезно, че наистина е „жива вода”, която съживява, възкресява, връща радостта, надеждата, изпълва душата с обич и възторг. Особено ме радва, че книгата се възприема много добре не само от хора, които търсят духовни ориентири, но и от вярващи, а също и от такива, които определят себе си като атеисти. Някои от тези последните дори споделиха, че тази книга е преобърнала представите им за Бога и религията и конкретно – за християнството. Също така съм много приятно изненадана, че свещеници я ползват, за да подготвят проповедите си с нея, учители – за часовете, в които се изучава Библията (каквото и да означава това), а много родители и баби я купуват, за да я оставят като един вид завещание за децата и внуците си. Това особено много ме трогва.

– Говорейки си за стереотипите, кое е най-лошото в отношението към Християнството у българина?

– Българинът по принцип май е доста мрачен като нагласа за живеене. И въпреки че аз не харесвам позитивната психология, все пак ми се струва, че тя успя да направи нещо, което нито фолклорът ни, нито литературата ни, нито християнството, по начина, по който е представяно, е направило – да постави под съмнение тази негативна нагласа за живота. Скоро си мислих, че в западните фолклорни традиции има елфи, феи, добри същества, а у нас – само върколаци, таласъми и караконджули. Литературата ни – физика на тъгата. Християнството ни – начумерено, мъмрещо, осъдително. Медиите ни – хроникьори на ужасите. Все нещо ти свива душичката, все с нещо трябва да се бориш, все трябва да оцеляваш въпреки нещо. Изтощително е. Чудя се дали не е време за една „революция на радостта”, както се изразява архимандрит Варнава Янку. В смисъл – светлото го има и вярвам, точно в тези времена, когато всичко изглежда някак съвсем безнадеждно за страната ни, е добре да го използваме и наистина да поемем обратно нагоре, към Бога. И Църквата трябва да даде тон за песен, още повече че патриархът ни е толкова ангелогласен. Шегувам се, но наистина смятам, че ако не възстановим връзката си с Бога, сме обречени. Човекът винаги е бил между небето и земята, той е съработник на Бога, сътворец. Време е да се откажем от „ужаса да си човек” и да изберем „чудото да си човек”. Не мога да си позволя да давам съвети на Църквата като институция как да върши работата си, но струва ми се, за България е настъпил часът на Бога и би било добре да не го проспи… Могат да се свършат толкова много неща, вместо да се закриват синодални събрания поради липсата на теми за обсъждане. А фактът, че има млади хора като вас, означава, че има и ресурс.

– Какво ще пожелаете на читателите ни, освен да четат Вашата книга (шегувам се, разбира се)? Как да живеят чудото на вярата?

– Защо шега – нека четат хората! Шегувам се и аз, но от друга страна аз без Бог съм нищо, така че, както и да ви прозвучи, заслугата за тази книга не е само моя. Аз също си я препрочитам, защото инерцията на света увлича и както казва Апостолът, дяволът като разярен лъв обикаля наоколо и се чуди кого да глътне. Вярата е упорство в стремежа към Бога, ежедневно усилие на волята – тя не е център в мозъка, който при някои хора е по-развит, както се опитват да ни убедят учени. Вероятно същите, които определиха и любовта като заболяване. Любовта също е усилие, воля да обичаш всеки ден отначало, независимо докъде си стигнал предишния ден, колко си бил омерзен, разочарован, обиден, колко си дал и какво си получил. Това пожелавам на вашите читатели – да упорстват във вярата и любовта, въпреки несъвършенствата на църквата, въпреки неблагоприятните житейски обстоятелства, въпреки лошите хора и перспективи. Защото наградата за това упорство е сам Бог, това любящо и приятелско присъствие, което изпълва живота с радост, смисъл и мир.

– Благодаря Ви сърдечно!

Откъс от „Гатанки от небето“ можете да прочете ТУК. 

С Ивинела Самуилова разговаря Божин Дончев.

За Божин Дончев

Виж още

Църковен живот и богословие: От взаимодопълване към взаимоунищожение

„Защото онези, които са успели или само в живота, или само в словото, а в ...