Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Днес е началото на нашето спасение и явяване на тайната от вечност: Синът Божи става Син на Дева и Гавриил благодатта благовествува, затова и ние с него викаме на Богородица: Радвай се благодатна, Господ е с тебе!”
(тропар на празника)
Много често улавяме обществото си в инертно празнуване. Наскоро инертно отпразнувахме 8 март като „ден на жената”. Но кой знае всъщност какво точно стои зад изпразнената от смисъл дата? На днешния ден, обратно, празнуваме събитие, което e извисило неимоверно една Жена, и, струва ми се, би могло да замести и осмисли традиционния „празник”(8 март).
Името и смисълът на Благовещение остават за нас някак си обвити в тайна, скрити и неразгадани зад привидната откритост на фолклорния псевдосмисъл, който, начупил на дребно огледални парченца автентичен смисъл, ни предписва за този ден прескачане на огньове, заклинателни формули срещу змии и пр., които всъщност въобще не ни помагат да си изясним смисъла на онова, което честваме. Смътно усещаме, че тук става въпрос за някакво особено съобщаване, донасяне на вест, която е наречена „блага”.
Първата глава на Евангелието според Лука съдържа разказ за необикновеното събитие, което честваме днес. Девицата Мариам от град Назарет в Галилея, произхождаща от древния род на Давид, бива посетена от някого. Пратеникът отправя странен поздрав към Мариам: „Радвай се благодатна, Господ е с тебе; благословена си ти между жените”, а тя, смутена при вида на непознатия, недоумява и се чуди на думите му. Той я успокоява: ”Не бой се, Мариам, защото ти намери благодат у Бога” и после й благовести така: „и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния”.
Няколко месеца по-рано съпругът на нейната бездетна братовчедка Елисавета – старецът Захария, свещеник в храма Господен, има необикновено видение. Влязъл сам, за да покади в храма (докато народът се моли отвън), Захария съзира Ангел Господен, изправен отдясно на кадилния жертвеник. Свещеникът е обзет от смут и страх при вида на Пратеника, който го успокоява с думите: ”Не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута, и жена ти Елисавета ще роди син, и ще го наречеш с името Иоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му”. Захария се усъмнява в тези думи: ”Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст”, но Пратеният му отговаря: ”Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си”.
Същият архангел Гавриил е пратеният при Мариам, чието учудването е не по-малко от това на Захария: „как ще бъде това, когато аз мъж не познавам”! Ангелът й отговаря: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий … защото у Бога няма да остане безсилна нито една дума”. Не както Захария, обаче, приема Мариам думите на Ангела, а така му отговаря: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”!
Девицата от Назарет разбира от Ангела, че именно тя е избраната от всички родове, за да понесе в утробата си Божествения Младенец – Същият Онзи, Който е обещан на праотците и пророците, защото „у Бога няма да остане безсилна нито една дума”. Мариам приема с вяра думите на Ангела, и тя, всъщност, е първата повярвала в Благовещението! Богоизбраната избира свободно да бъде такава, каквато е избрана да бъде, като приема Божията воля за себе си. В този момент дори Ангелът се ужасява, виждайки Сам Бог да се въплъщава в утробата на Дева! Защото се открива предвечното тайнство и изпълнението на древните пророчества, за което мнозина са копнели – Синът Божий става Син Човешки! Казано иначе – Бог става Човек, за да може човекът да стане бог. Открит е пътят на човека към Бога!
Всъщност началото на този път лежи още в Грехопадението, с което от Адама започва да се въплъщава в родовете Обещаният (Месия), а местопребиванието на човека, неговата смъртност и захвърленост в битието, подвластно на греха, е отправна точка на това пътуване. Но именно тук, в Благовещението, виждаме този път извървян от Бога, и то извървян веднъж и завинаги! Бог влиза в нашата история уникално, радикално и окончателно и това е същинска Блага Вест! Бог, където иска, променя чина на естеството и Девицата зачева Син без мъж. Трансцендентният става Иманентен, неописуемото Слово обитава на земята, без никак да отстъпи от Небето. Заченатият е потомък на Адам по плът, но е по-древен от Адам – това е Самият Творец на вековете и Избавител, който приема нищетата на Адам, за да спаси Адамовото потомство.
В литургическата традиция на Църквата честването на Благовещение заема особено място. Този празник винаги се пада в периода на Великия Пост, и това е нещо повече от съвпадение. Дори бихме могли да кажем, че този празник е своеобразна врата към Поста, врата, през която виждаме в перспектива Кръста и Възкресението Господне. Великият Пост е време за връщане на нещо изгубено – нашето човешко достойнство пред Бога. И същото това честваме в реалността на Благовещението – изявата на воля и свободен избор на Онази, Която прие да стане средство, начин, път за възвръщане на нашето достойнство. Достойнството, което изгубиха праотците – първосъздаденият Адам, който бе най-близо до Бога, и съвършено създадената в Рая Ева, по силата на ненакърнимата свобода на човешкия избор. Първосъздадените по Божий Образ и Подобие не опазиха онова, което бе възвърнато с кротките думи „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти”, изречени от една Жена. Изборът на тази Дева, обаче, е непосилен за съзнанието, което неизбежно се съмнява, понеже ние сме несвободни от греха по природа, като наследници на Адам и Ева. И ето Блага Вест – тъкмо тази наша природа е преобразена, а нашето достойнство и свобода на Божии чеда – възвърнато!
В литургическото пространство на Църквата, където няма памет за минали събития, защото времето е сгъстено в едно съпричастно „сега и винаги”, за образа (иконата) на Благовещение е отредено специално място. Той се намира на Светите Двери (олтарните двери), които в богослужението са образ на самите Райски Двери, за да обозначи отвореното за нас човеците небе, и Онази, Която стана „стълба към небето” и се оказа „по-широка от небесата”! Понеже Първата Ева избра непокорството на Бога, с което измени на името си („Ева” означава „живот”), и въведе в човешкото битие смъртта, но Бог й обеща да въздигне потомството й, за да стъпче змията (греха). А Мариам прие отреденото й свише, и така, по силата на Своята вяра Девата стана Нова Ева, тъй както и Роденият от Нея стана Нов Адам – ново начало на нашата природа, обновление на човешкото естество. Така пее Църквата, „викайки с Гавриил” : „Адам се обновява, Ева се освобождава от печал, Девствената утроба приема Син”!
Ето тук наистина свършва религията, всяка религия, която, както знаем, е хладен инструмент, „уреждащ отношенията” между Бога и човека в един пропукан свят. В религията лесно се вярва, там принципът е „do ut des”(„давам, за да дадеш”). Лесно е, също така, да повярваме в хладната рационална цикличност на „надеждата” за по-добро прераждане. Пред нас, обаче, стои камък за препъване, който е началото на истинското Благовестие: Син Божий става Син Човешки, понеже Иисус Христос е Истински Бог и Истински Човек! „Велика е тайната на благочестието”, казва св.ап.Павел, ”Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16)! Но пак той казва: „с вяра ходим, а не с виждане” (2Кор. 5:7). Пред нас, днес и сега, стои и винаги ще стои въпросът как да приемем тази Блага Вест, защото единението между човек и Бог всякога е било приемано или с вяра, или със съмнение.
Автор: Свещеник Сава Кокудев
Снимка на автора: Вестник „Труд“
