Акатист на Света Богородица
„На тебе, Богородице, поборница-воевода, ние, твоите раби, след като се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви опасности ни освободи, та велегласно да ти пеем: радвай се, Невесто неневестна!“
Акатист на Света Богородица е химн за възхвала на Божията майка. Той е съставен във Византия в периода между V и VII век. Авторството му се свързва с имената на Константинополския патриарх Сергий I, св. Роман Сладкопевец и др. Първият известен акатист е написан в чест на чудесното освобождение на Константинопол от нашествието на персите (626 г.), което е указано и в текста: „Радвай се ти, която си прекратила поклонението на огъня“. Наричан е Велик акатист и е включен в богослужението, като според Устава се пее на повечерието в първите четири петъка на Великия пост по „статии“, т.е. разделен на четири части (по три кондака и икос), а в петия петък се пее целият Акатист.
Гръцката дума „ακάθιστος“ има значение на „неседален“, т.е. по време на който не се седи. В по-късно време започват да се композират, повтаряйки структурата, музикално-поетични произведения, които също стават известни като Акатист. Те са посветени на Господ Иисус Христос, на Божията майка във връзка с различни нейни икони и празници, както и на светиите – много различни в своята богословска и поетична стойност. Много от акатистите, посветени на Господ Иисус Христос, Св. Богородица, св. Николай Мирликийски Чудотворец и други били поместени в самостоятелна богослужебна книга, наречена Акатистник.
Богатството и красотата на Великия акатист е не само в художествено-поетична връзка, но и в богословско-догматична. Акатистът съчетава догматична точност и дълбочина, сравними с прецизността и дълбочината на вероопределенията на Вселенските събори. Акатистът има и апологетично значение за Църквата, почиващо върху догмата за Боговъплъщението.
Великият акатист е преди всичко възхвала на Св. Богородица заради участието ѝ в делото на човешкото спасение. Похвалата за това е вложена в думите на Архангел Гавриил, който я прославя като тази, „чрез която ще изгрее радостта“, „чрез която се обновяват тварите“, „чрез която падналият Адам бе възвърнат“, а „Ева се избави от сълзи“. Тайната на Боговъплъщението, в която взима участие Пречистата Дева, предизвиква у ангели и човеци благоговеен страх, тъй като тя се удостоява да стане „Царев престол“ и да носи „Онзи, Който всичко държи“. За нас, човеците, Пресвета Богородица е „стълба небесна, по която слезе Бог“, и „мост, който превежда човеците от земята на небето“.