Начало / Uncategorized / Непрестанната молитва от умиротворена душа и чисто сърце в смирение и добродетел

Непрестанната молитва от умиротворена душа и чисто сърце в смирение и добродетел

Св. Иоан Касиан Римлянин, говорейки за молитвата, казва:

Трябва да си поставим като първа цел и връх на съвършенството непрестанната молитва, която се крепи върху умиротворената душа и чистото сърце, за постигането на които ние измъчваме тялото си и съкрушаваме сърцето си.

Връзката между всички тези подвизи и молитвата е неразривна и взаимна. Защото както редът на тези добродетели води към съвършена молитва, така и сами те не могат да останат твърди и постоянни, ако молитвата не ги възглави и увенчае. Затова ние не бихме могли да пристъпим направо към разсъждаване за силата на молитвата, увенчаваща зданието на всички добродетели, ако преди това не посочим и разгледаме всичко, което трябва да се отстрани или приготви с оглед на нейното придобиване. С други думи, според смисъла на Евангелската притча (Лук. 14:28-30), трябва първо да изчислим и съберем всичко, потребно за построяването на тази най-възвишена духовна кула. Обаче, макар и да бъде приготвено всичко това, то няма да послужи за работа както трябва, ако преди това след изхвърлянето на мъртвата смет на страстите върху живата и твърда земя на нашето сърце не бъде поставена най-здравата основа на простотата и смирението. А когато тя бъде съградена върху такава основа, тогава и да вилнее свирепата буря на враждебните духове, кулата не само че няма да рухне, но и не ще почувствува дори тяхното приближаване.

Затова да може молитвата да се възнася с нужната топлота и чистота, ето какво е необходимо да се спазва непременно:

– трябва напълно да се отстрани всякаква грижа за плътските неща;

– не бива никак да се допуска не само загриженост за някоя работа или случай, но дори и споменът за тях;

– трябва да се пресекат развлеченията, пустословието или многословието и шегитe;

– трябва съвсем да бъде потиснато всяко смущение от гняв и скръб и от корен да бъде изтръгнато всяко гибелно възбуждение на плътската похот и влечение към сребролюбие.

След пълното изхвърляне и отстраняване на тия и подобни пороци, след такова предварително изчистване на всичко, завършено с чистота и непорочност, трябва най-напред да се положи непоклатимата основа на дълбокото смирение, която да има сили да удържи кулата, възлизаща до самите небеса. След това върху тази основа трябва да се издигне зданието на духовните добродетели и духът да се сдържа от всякакво несигурно блуждаене, та по такъв начин духовният поглед малко по малко да почне да се издига до съзерцание на Бога. Защото онова, което душата е възприела в себе си преди молитвеното време, неизбежно ще ни идва на ум и по време на молитвата, внасяно там чрез ръката на спомена. Затова, каквито желаем да бъдем през време на молитвата, такива трябва да приготвим себе си и преди то да е настъпило; и каквото не бихме искали да се промъква в нас, докато се молим, него трябва да побързаме да изгоним от тайните кътчета на сърцето си, та да можем да изпълним заповедта на Апостола: “непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17).

Умът ни, ако не бъде обременен от привмъкнали се в него страсти и светски грижи и ако не бъде повреден от влагата на гибелната похот, то бидейки лек по силата на естествената си чистота, при най-слабия повей на духовно размишление се издига нагоре и напущайки долното и земното, възнася се към небесното и невидимото. Затова именно Господните заповеди ни внушават: “Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани от преядане, пиянство и житейски грижи” (Лук. 21:34). И тъй, ако желаем молитвите ни да проникват не само до небесата, но и по-горе от тях, нека се постараем да възведем ума си до естествената му лекота, като го очистим от всички земни пороци и от всяка влага на светските страсти.

Обърнете внимание на причините, които Господ посочил като отегчаващи нашия ум. Той не посочил нито прелюбодеянието, нито блудството, нито убийството, нито богохулството, нито грабителството, които всички признават за смъртни грехове, заслужаващи осъждане, а е посочил преяждането, пиянството и грижите за тоя свят, от които не само никой от светските хора не се пази и не ги смята за осъдителни, но – срамно е да се каже – дори някои отрекли се от света си позволяват такава “прохлада”, без да виждат в нея нито вреда, нито беда за самите себе си. И само онзи, чийто ум, освободен от веригите на всички страсти, се умиротвори дълбоко, и чието сърце най-здраво и с пълен устрем се привърже към Бога като към върховно благо, може в съвършенство да изпълни заповедта на Апостола: “Непрестанно се молете”.

Мисля, че всички видове молитва не могат да бъдат обхванати без особено сърдечно съкрушение, душевна чистота и просвещение от Св. Дух, защото те са толкова на брой, колкото различни състояние и настроения могат да се породят в една или във всички души. Колкото повече умът преуспява в чистотата и според характера на състоянието, в което той изпада или от случаите или по силата на своите вътрешни подвизи, той се издига обновен и във всички такива моменти молитвата му се преобразява. Затова очевидно е, че никой не може да възнася винаги еднообразни молитви. По един начин се моли човек, когато е весел, а по друг – когато е обременен от печал или отчаяние; иначе се моли, когато процъфтява в духовни успехи, а иначе – когато е угнетен от множество вражески нападения; иначе се моли, когато изпросва прощение за греховете си, а иначе – когато моли да му се приумножи благодатта или да придобие някаква добродетел, или пък да погаси някаква страст; иначе се моли, когато е поразен от страх при размисъл за геената и бъдещия съд; иначе – когато пламти от надежда и желание за бъдещите блага; иначе – когато е в нужда и опасности, а иначе – когато се наслаждава на безопасност и мир; иначе се моли, когато е осиян от откровения на небесните тайни, а иначе – когато скърби за безплодността си в добродетелите и за сухотата на чувствата си.

Апостолът различава по предмети четири вида молитви; той казва: “Моля преди всичко да се правят молитви, моления, просби, благодарения” (1Тим. 2:1). Молитвата е умоляване на Бога за греховете ни, когато, стигнали до съкрушение за извършените от нас сегашни или минали грехове, ние измолваме прощение за тях; молението е, когато в молитва принасяме или обещаваме нещо на Бога (като казваме: аз ще направя това и това, само ме помилвай, Господи!); просбата е, когато с разгорещен дух възнасяме молитви за другите: за ония, които обичаме, или за мира на целия свят; благодарението е, когато умът ни принася на Бога благодарност и славословие, като си спомня за миналите Божии благодеяния или вижда сегашните, или пък прозира какви блага е приготвил Бог за в бъдеще на онези, които Го обичат.

Подир тези четири вида молитви следва едно възвишено молитвено състояние, което се състои в съзерцание на Бога и в пламенна любов към Него. Тогава нашият ум, обзет и проникнат от тази любов, беседва с Господа в близост и особена искреност.

Господ привежда още по-близо Своите угодници – до най-възвишеното състояние, до онази пламенна, позната и изпитана от твърде малцина и дори бих казал – неизразима молитва, която, задминавайки всяко човешко понятие, се изразява не чрез гласен звук, не чрез движението на езика и произнасянето на някакви думи. Нея умът, озарен от излиянието на онази небесна светлина, изразява не чрез слабата човешка реч, но събрал чувствата, излива я от себе си неудържимо като от някакъв преизобилен извор и някак неизречено я отпраща направо към Господа, като изявява в този най-кратък миг от време онова, което, дошъл после на себе си, не е в състояние нито с дума да изрече, нито с мисъл да проследи.

Такова молитвено състояние е дар Божи. Обикновено благодатното молитвено настроение се характеризира с умиление; обзет от него, умът се подбужда към чиста и пламенна молитва. Такова умиление ни спохожда при разни случаи, както показва опитът. Понякога, при пеене на псалми, думите на някой стих дават повод за пламенна молитва; друг път благозвучната мелодия на братски глас подбужда изумените души към напрегната молитва. Знаем също, че понякога ясното и благоговейно пение влива пламенност у слушащите. А нерядко увещанието на някой съвършен мъж и духовното събеседване възбуждат у преклонилите колене чувство за изобилно изливане на молитви. Случвало се е, че ние с не по-малка сила сме били завладяни от пълно умиление при загубването на някой брат или на някой скъп нам човек. Също така и споменът за нашата хладност и леност ни е вдъхвал понякога спасителна духовна жар. Изобщо безбройни са случаите, при които Божията благодат пробужда душите ни от безчувствието и сънливостта.

Както при различни случаи ни обзема умиление, така и по различен начин се изразява то: понякога чрез някаква неизразима духовна радост; друг път – потапяйки в дълбоко мълчание всички сили и движения на душата; а понякога – предизвиквайки повече или по-малко изобилни сълзи. Сълзите или някакво настроение за плач е най-обикновеното му проявяване. Сълзи се явяват или от уязвяване на сърцето при съзнаване на собствените ни грехове; или от съзерцаване на вечните блага и от желание за вечна слава (в Царството Божие); или от съзнанието за великите Божии благодеяния към нас, при чувство за нашата собствена негодност и недостоинство; или пък от чувството за нашето многобедствено странствуване по земята.

Кой е признакът, че молитвите ни са чути? Когато по време на молитва не ни смущава никакво съмнение и никакво отчаяние не поклаща надеждата на нашата просба. Ако при самото си молитвено излияние чувствуваме, че сме получили онова, за което се молим, то нека не се съмняваме, че молитвите ни действително са чути. Защото молещият се дотолкова ще се удостои да бъде чут и да получи просимото, доколкото вярва, че Бог го гледа и може да изпълни просбата му. Неизменно е казаното от нашия Господ: “Всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено” (Марк. 11:24). При това словото Божие сочи не малко причини, които спомагат да бъде чуто нашето моление. Така бива чута молитвата, когато двама се съгласят да се молят (Мат. 18:19); или когато някой се моли с вяра, макар тази вяра и да е равна на синапено зърно (Мат. 17:20); или когато някой неотстъпно се моли (Лук. 11:8); или когато към молитвата се присъединява милостиня (Сир. 29:15), или други дела на милосърдие (Ис. 58:6-9). Виждате по колко начини се придобива благодатта да бъде чута молитвата ни. Затова нека никой не изпада в отчаяние, когато измолва спасителни блага. Без да се колебаем от неверие, нека бъдем неотстъпни в молитвите си и ще получим исканото. Така е обещал Господ: “Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Лук. 11:9-19). Обаче всеки, който се моли, трябва да знае, че със сигурност няма да бъде чут, ако се съмнява в това.

Най-важното при молитва е изпълнението на Евангелската заповед да се молим на небесния Отец, след като влезем в скришната си стая и заключим вратата. Ние се молим вътре в скришната си стая тогава, когато отвличаме напълно сърцето си от всякакви помисли и грижи, като принасяме молитвите си на Господа по таен и дръзновен начин… тогава, когато със затворени уста умоляваме мълчаливо Онзи, Който изследва не думите, а сърцата… тогава, когато принасяме просбите си единствено на Бога, и то само със сърцето и вниманието на ума си така, че дори и най-противните власти не могат да узнаят за какво се молим.

Молитвата ни ще достигне присъщото ѝ съвършенство тогава, когато в нас се извърши онова, за което се е молил Господ на Своя Отец: “Та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях” (Иоан. 17:26), и също: “Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно” (17:21). Това ще стане тогава, когато цялата ни любов, цялото ни желание, всичката ни ревност, всичкият ни стремеж, цялата наша мисъл, всичко, което виждаме, за което говорим, което очакваме – всичко това бъде Бог; и когато онова единение, което има Отец със Сина и Синът с Отца, се излее в нашите сърца и умове, та както Той ни обича с искрено чиста и неразривна любов, така и ние да бъдем съединени с Него чрез чиста и неразделна любов. Онзи, който е постигнал това, встъпва в състояние, при което в сърцето му не може да не мъждука непрестанната молитва; тогава всяко движение на живота му и всеки устрем на сърцето му ще бъде една непрекъсната молитва, предвкусване и залог за вечно блажения живот.

За да се постигне крайното съвършенство в молитвата, трябва да се утвърдим в непрестанно помнене за Бога, като средство за което служи кратката, често повтаряна молитва (Събес. 9, 36). Нашите отци са установили, че онзи, който се стреми всякога да помни за Бога, трябва да придобие навика непрестанно да повтаря следната молитва: “Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай, Господи, да ми помогнеш” (Пс. 69:2). При всяка духовна нужда повтаряй все тази молитвичка, и тя ще те избави от всичко зло и ще те опазва във всичко добро. Затова нека тя винаги да действа в гърдите ти.

Плодът му преди всичко ще бъде това, че все повече и повече ще свикваш да обединяваш ума си чрез мислене за Единствения Помощник, като Го виждаш винаги да присъства при тебе всевиждащ и Вседържител. Оттук после, възлизайки към по-живо общение с Бога, ти ще почнеш да се насищаш с все повече и повече възвишени тайни, като се потапяш в Него, пребъдваш и се задоволяваш само в Него и от Него. Така най-после ще постигнеш и онази чиста молитва, която не допуска вече до вниманието ти никакъв образ и не се проявява в никакъв звук на глас или в произнасяне на някакви думи, но с неудържима живост се изтръгва от сърцето, неизразима поради пламенния стремеж на ума към Бога, и се излива пред Него в неизречими въздихания и стенания.

Св. Иоан Касиан Римлянин

Из „Обозрение на духовната битка“

За Ангел Карадаков

Виж още

Мирела Кючукова: Извършваш ли милостиня – помагаш повече на себе си

Съвсем скоро всички ще се поздравим с празника Рождество Христово. В зимните дни често повдигаме ...