Неудържимо тече нашият живот – ден след ден, година след година живеем сред несгоди и радости, сред печал и надежда. Постепенно се скъсява нишката му към вечността и настъпва момент, когато най-накрая се къса. Подобно на камък в прашка ние летим към вечността за своята среща с Бога и това винаги се случва неочаквано. Иска ни се и срещата с Христос да бъде вечно пребиваване в Него, но за това са необходими две условия.
Първо – да благодарим на Бога за всичко, което имаме – битие, духовни дарове и всичко, придобито на земята. Второ – да се покаем за всичко, което сме направили недостойно, с което сме оскърбили Бога и унизили своето достойнство – образа Божий, с който ни е дарил Бог. Врагът на човешкото спасение се стреми да ни попречи да се покаем и употребява за това два начина. Първо шепне на грешника: „Рано ти е да се отказваш от удоволствията на живота. Има време, ще успееш да се покаеш. Още си млад, греши. Ще се каеш, като остарееш.”
Когато човек изпита всички земни удоволствия, връгът му нашепва: „Късно е вече за покаяние. Ти толкова грехове извърши, че дори Божията милост няма да стигне, за да ти се простят греховете. Живей, както си живял досега, и не се опитвай да се промениш. Изживей си годините, които ти остават.”
Всяка година църквата призовава да се замислим за душата си и да я преобразим: „Покаяние отверзи ми двери, Жизнодавче.”(„Отвори ми вратите на покаянието, Жизнодавче”, бел. прев.) Отново и отново слушаме тази песен, за да се научи сърцето да иска помощ от Бога, за да се отзове Той на покаянието преди срещата с Него.
Веднъж питали преподобния Пимен колко време е нужно за покаяние, достатъчно ли е три години? Старецът казал:
– Това е много.
– А може би е достатъчна една година?
– И това е много.
– Колко време е нужно за покаяние тогава?
– Покаянието не се измерва с време. Покаянието се измерва с дълбочината на човешкото сърце. За да се научим на покаяние, трябва да обичаме Бога. Покаянието е плод на любовта. Покаянието е осъзнаване на своето недостойнство, а любовта – стремеж към единение с Бога.
Когато четем например притчата за Блудния син, виждаме пътя на възраждането на човешката душа. Всички сме деца Божии и в този смисъл ние всички днес сме именици. Господ от всички нас очаква покаяние.
Църковна книга разказва, че на брега на едно езеро имало женски манастир. Там живеели две удивителни монахини-схимници, които имали благодатни дарове. На другия бряг живеел отшелник със своите ученици. Старецът посветил живота си на молитва към Бога и подвиг и придобил великите дарове на смирението и любовта. Един път през нощта старецът се молел на брега на езерото и изведнъж видял как над манастира се издига огнен стълб. В този стълб ангелите носели човешка душа. Старецът помислил, че е починала една от двете монахини, и се помолил на Бога за упокоението на душата й. Когато настъпило утрото, той изпратил своя съкилийник, за да разбере коя от тях е починала през нощта. Когато се върнал, съкилийникът му казал, че в манастира всичко е спокойно и слава Богу, всички са живи. Но на сутринта при портите на манастира намерили тяло на жена. Започнали да изясняват откъде е тази жена и се оказало, че тя е известна на целия град блудница. През същата нощ благодатта Божия докоснала сърцето й и тя решила да промени своя живот. Жената дошла в манастира, за да посвети останала част от живота си на покаяние.
Старецът бил удивен: възможно ли е ангелите да носят в огнен стълб душата на грешница? Започнал да се моли Бог да го вразуми. Как е възможно душата на починала блудница в огнен стълб да бъде носена на небето от ангели?
И Господ му отвърнал. Тази жена действително прекарала живота си в грях, но настъпил момент, когато в душата й се разгоряла любов към Бога и тя решила да промени своя живот. Покаянието й било огнено и не било нужно дълго време за възраждане на нейната душа. Покаянието я възродило, преобразило душата й и ангелите възнесли на огнен стълб не душата на блудница, а душата на Божия светица.
Тази повест ни напомня, че покаянието може да преобрази всеки от нас, ако нашето сърце е дълбоко. Да даде Бог в нашия живот да настъпи момент, когато в покаяние да се възроди нашата душа и Той да я приеме в Своето вечно царство.
Автор: свещеник Павел Аделгейм
Превод: Ренета Трифонова
Източник: adelgeim.livejournal.com