Начало / За Вярата / духовни полета / Молитва за покойниците

Молитва за покойниците

Всички ние имаме скъпи покойници, с които ни свързват топли чувства на преданост и любов. За нас покойниците са живи. В тази вяра ни утвърждава словото Божие, дето четем: „Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Матей 22:32).

При Господнето Преображение се явяват отдавна починалият праведник Моисей и взетият жив на небето св. пророк Илия (Матей 17:3). Христос казва на Марта: „Аз съм възкресението и животът: който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“ (Иоан 11:25-26).

Изводът от учението, проповядвано в словото Божие, е: човек не е безсловесна твар, та да върши каквото поиска, без да отговаря за делата си. Той не може да греши безнаказано. И понеже в този свят често постъпките ни остават без възмездие, неизвършеният тук Божи съд ще бъде извършен в другия свят. Св. Иоан Златоуст правилно заключава: „Щом има нравствен закон, къде ще бъде въздаянието на грешника, ако няма възкресение и ад?“ Така говори истинното Божие слово. Така учат светите отци. Оттам черпим ние най-големи основания за безсмъртието на човешката душа.

Но освен словото Божие и учението на св. отци ние, вярващите, имаме на своя страна още и опита и наблюденията на ежедневието. Какво установяваме чрез тоя опит и наблюдения? – Мнозина от нашите близки в предсмъртните си мигове свидетелстват, че виждат отвъдния свят, както и починалите преди тях свои сродници и познати. Тези наши близки, макар и да са лъгали през живота си като човеци със слабости, не може да бъдат заподозряни, че лъжат в последните мигове на земния си живот, защото облагите от лъжата им са вече абсолютно чужди, и те виждат през очите на съвестта си всичката измамност на греховните временни облаги. Те говорят истината, че виждат покойните си сродници като живи. Пред техния духовен поглед се показват действително бреговете на нашето небесно Отечество. Най-обикновени хора свидетелстват за подобни виждания в предсмъртните си минути. А и множество светци са ни оставили спомена за своите дивни предсмъртни видения. Но не само на умиращи са се разкривали тайните на задгробния живот. Някои светци и благочестиви люде, далеч преди смъртта си, също са имали понякога, по Божие благоволение, откровения за отвъдния свят. Св. Серафим Саровски, св. Андрей Христа ради юродиви, св. Сисой Велики и много други, подобно на св. апостол Павел (2 Коринтяни 12:2-4), са видели още приживе Царството на вечната радост. Други са имали откровения за адските мъки, трети са разговаряли с небожители и прочее. На много хора техни близки покойници са известявали датата на смъртта им. Така на приснопаметния митрополит Филарет Московски се явил насън баща му, отдавна починал, и му поръчал да помни и спазва 19-то число (като дата). Само след около два месеца – на 19 ноември 1867 година, след като отслужил св. Литургия и се причастил със св. Христови Тайни, знаменитият Московски светител починал. Това са факти, които не могат да се отрекат, защото се срещат във всички семейства по цял свят и стават едва ли не всеки ден. Нашият писател, поет и сатирик Стоян Михайловски, в предсмъртния си час, след като приел св. Причастие, унесъл се за малко и после продумал: “Мен ме викат херувимите. Аз ги виждам и чувам, като пеят!” При това той сам тихо запял “Святий Боже” и така издъхнал.

Не може при толкова удивителното духовно устройство на човека и при толкова силния негов копнеж за живот всичко да свършва със смъртта. Ако тленното човешко тяло е така премъдро сътворено, че всеки негов орган, всяка функция са предназначени да постигат някаква разумна цел, то допустимо ли е душата – най-ценното, безсмъртното в човека, да е лишена от такава цел? Поети, философи, мислители, хора на науката, гении – всички умират с неутолена от земния живот жажда за безсмъртие. А това показва, че човек не е създаден само за тукашния живот. Тялото остарява, но душата – никога, по думите на св. апостол Павел: “Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Коринтяни 4:16). Това особено живо са чувствали светците. В края на живота си св. Серафим Саровски казвал: “Животът ми се скъсява, ала духом аз се чувствам като току-що роден. Телом пък съм вече мъртъв”. Нашата вяра, че скъпите ни покойници са живи духом, се потвърждава и от някои логически и психологически доводи. Ние обичаме мъртвите, защото те съществуват и след смъртта си и са живи у Бога.

Досточтимата и заслужаваща всяко доверие монахиня Емилия от Казанлъшкия манастир ми разказа на 4 декември 1963 година следния удивителен случай: на едно младо семейство се родило момиченце. Записали го Пенка. Бащата бил безрелигиозен и не давал в никакъв случай дъщеря му да бъде кръстена. Когато станала четиригодишна, тя починала. Всички вкъщи били потресени от тежката загуба. Не след много бащата видял момиченцето си насън в прекрасна градина сред други дечица, които весело играели. Градината била заобиколена с ограда. Вън от оградата, сред камънаци и тръни стоели други деца и тъжно гледали към играещите в градината. Като видяла баща си, Пенка се втурнала към него и му рекла:

– Татко, аз тук съм много добре.

– А тези деца, защо са вън?

– Те не са кръстени и опяти –отговорило момиченцето.

– Но нали и ти не си кръстена и опята? – се почудил бащата.

– А, не! Баба ме кръсти и ме опя.

Бащата се събудил силно развълнуван, отишъл веднага при майка си и я събудил с въпроса:

– Мамо, кажи ми истината: кръстихте ли Пенка?

– Да, синко, кръстихме я тайно от тебе и, като почина, тайно я опяхме.

– Сега виждам, че има Бог, че има и задгробен живот – развълнувано изрекъл той и разказал съня си. От този ден той станал вярващ.

Любовта ни към отминалите отвъд наши близки се изразява естествено в молитва за тях. Няма човек, който да е живял на земята и да не е съгрешил. А не са малцина онези измежду напусналите този свят, които много са грешили и малко са се каели. Можем ли ние да им помогнем? – Можем и сме длъжни! – Чрез нашите усърдни молитви за тях и чрез даване милостиня в тяхна памет ние можем да им доставим известно облекчение.

Особена помощ получават нашите покойници от заупокойните литургии, извършвани в тяхна памет. ”Не напразно – казва Иоан Златоуст – апостолите са установили да се поменават починалите при извършване на страшните Тайни (св. Литургия). Те са знаели, че от това за тях (покойниците) има много полза. Когато целият народ и свещеният сонм стои с издигнати ръце и когато отпред лежи страшната Жертва (св. Евхаристия), как няма да умилостивим Бога, молейки се за тях! Това казваме за онези, които са завършили живота си във вяра. Богу е угодно да си помагаме едни на други“.

Нашите православни християни знаят това и по традиция правят редовно помени за скъпите си покойници – молитви, заупокойни литургии, панихиди и раздаване жито, хляб и други за „Бог да прости”. Но не всички имат просветено отношение към тези свещени традиции.

Защо се дава милостиня в памет на покойниците и защо се раздават храни? Нима мъртвите имат нужда от ядене? – Не. Но техните души имат нужда от духовната храна на любовта и милостинята. Те се радват, когато в тяхна памет се хранят бедни, обличат се голи, подпомагат се материално нуждаещи се и се утешават страдащи… Давайки на бедните, ние даваме на Христа (Матей 25:35-36). А Той знае как да въздаде и на живи, и на мъртви. При това, когато ние проявяваме любов към страдащите и раздаваме за ”Бог да прости”, ние влизаме в едно неизяснимо, но реално общение с нашите покойници и им оказваме чрез любовта към бедните тайнствено благодеяние.

За това пък, че покойниците много се радват, когато в тяхна памет се раздава милостиня, и то не на когото и да било, а тъкмо на бедните, нека оставим да ни разкаже следния случай, предаден ми лично от Мария Хорозова от град Банско:

”През 1949 г. овдовях. Не след много бях изселена в Дряновския манастир. Аз се чувствах крайно нещастна – вдовица с три невръстни деца, сама, без връзки, без пари. Но Бог, Който е Закрилник на вдовици и Баща на сираци и Комуто аз предоставих себе си в съдбата на децата си, не ни остави гладни. Той вършеше чудеса с нас. Помня такъв случай: Беше януари 1950 г. Един ден по-големичкото от момичетата ми казва:

– Мамо, другите деца ядат месо, кокошки, а ние – все фасул. Сготви ни нещо блажно!

Стана ми много мъчно. Но изведнъж, в порив на майчинска готовност всичко да сторя за децата си, казах:

– Добре, ще ви сваря кокошка! В събота ще ида в Дряново и ще ви купя кокошка.

Но отгде ще взема пари и как ще пътувам дотам в този страшен студ, не ми беше ясно. Преди да дойде съботата, в четвъртък, пристига в манастира един непознат човек и пита:

– Къде е тук вдовицата с трите деца?

Посочват му моята стаичка. Той похлопва и ми подава нещо, увито във вестник, и казва:

– Това е за вас. Моята жена ви праща тази кокошка.

Аз заплаках и запитах: – Ами вие кой сте? Откъде ме познавате?

Той рече: – Аз съм от село Цинка, Дряновско. Имам починал син. Той се явил онази вечер насън на майка си и ѝ казал: ”Имаш толкова хубави пилета и нито едно не искаш да ми изпратиш”.  –”Ами как, сине, да ти го изпратя? На кого да го дам? Та нали ти си умрял?” Той отговорил: „Ще заколиш най-хубавото пиле, ще го очистиш и ще го пратиш на вдовицата с трите деца в Дряновския манастир. Тя ще го сготви и аз ще вечерям с тях”.

Разплакана, аз поблагодарих и човекът си отиде. И досега тръпки ме побиват, когато си спомня това”.

Църквата, която открай време се е молела за покойните си чеда, и нас учи да поменаваме умрелите си близки, а и всички отвека починали православни християни, както на св. Литургия, така и в частните си молитви.

Св. Серафим Саровски така поменавал покойниците в своята килия: „Упокой, Господи, душите на починалите Твои раби – нашите праотци, отци и братя, които тук лежат (имената), и покойните православни християни по цял свят! Дай им, Господи, Царство небесно и участие в Твоя безконечен и блажен живот, и прости им, Господи, всяко волно и неволно съгрешение!”

И ние можем да използваме тази молитвичка, когато поменаваме своите покойници в молитвеното си правило.

автор: архим. Серафим (Алексиев)

из „Нашата молитва“

видео: Калин Кирилов

За Ангел Карадаков

Виж още

За нас е приготвен пир, иска се само да станем като Блудния син

Покаянието побеждава гордостта! Покаянието е онзи момент, в който човешката душа е готова да направи ...