Начало / Всеправославен събор / Йеросхимонах Димитрий: Решенията на предстоящия събор биха могли да бъдат общовалидни, единствено ако са в съгласие с духа и буквата на предишните Вселенски Събори

Йеросхимонах Димитрий: Решенията на предстоящия събор биха могли да бъдат общовалидни, единствено ако са в съгласие с духа и буквата на предишните Вселенски Събори

За православния сайт „Всемирно православие“ братът на Германския манастир йеросхимонах Димитрий говори за предстоящия Всеправославен събор, проблемите около него и нещата, които го притесняват около взетите решения и точките, които ще се гледат на предстоящия събор. 

– Един от проекто-документите на събора е озаглавен “Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”. Там като главна роля на Църквата се определя “възстановяване на единството на християните, на базата на Седемте вселенски събора”, “достигане на християнско единство“. Toва ли е основната роля на Светата Православна църква и възможно ли е подобно единство?

– Вие правилно спирате вниманието си точно върху този проекто-документ, защото по своята значимост, която произхожда от догматическия му характер и важните еклесиологични въпроси, които се разглеждат, той притежава огромен потенциал да се превърне в разрушителен прецедент по отношение на хилядолетното Свещено Предание на Христовата Църква.

Като цяло в този документ прави впечатление честата употреба на икуменическа терминология, влизаща в открито противоречие с традиционното православно богословие и езика на светите отци. Понякога са използвани двусмислени изрази, които не целят прецизиране на понятията, както е било на Вселенските Събори, а съзнателно ги замъгляват и размиват. Дори има и някоиявно неправославни формулировки, макар че като цяло стремежът на съставителите е бил да не провокират православните „традиционалисти“, доколкото това е възможно, а напротив, да се приспи тяхното внимание.

Ще спра вниманието Ви върху няколко неща, които – за моя радост – са направили впечатление не само на мен, но и на други православни духовници, богослови и миряни.

Ще започна с това, че изключително важни и многократно повтарящи се изрази от рода на „възстановяване на единството на християните“ или „търсене на загубеното единство“, за които често се говори в т.4, т.5, т.6[1], т.7, т.12 и т.н, както и твърде общото понятие „християнски свят“, което фигурира в самото название на документа, не са дефинирани в духа на светоотеческото богословие, а употребата им носи изцяло светски характер. Защото светите отци не са говорили за някакъв си неопределен „християнски свят“, а съвсем целенасочено и конкретно са дефинирали понятия като „верни; православно вярващи“ или „еретици“, „разколници“ и т.н. Всъщност, никъде в този проекто-документ не се споменава дори и самото понятие „ерес“. Означава ли това, че вече никъде няма ереси на християнска основа? Ако пък има подобни ереси, защо те изрично не се упоменават?

Но за да покажем още по-точно несъмнената догматическа непоследователност и противоречивост на този проекто-документ, нека преди всичко проследим как се използва понятието „църква“,което е от ключово и основополагащо значение не само за разглеждания документ, но и въобще за целия всеправославен събор.

И така, в т.1 правилно се говори за Православната Църква като за „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“, само че после, незнайно как, в т.6, т.16, т.17, т.18, т.19, и т.20 започват да се споменават и други „християнски църкви“, като въобще не се дава каквото и да е богословско обяснение за този догматичен абсурд. Което обаче представлява недопустим пропуск за всеправославен документ от такъв висок ранг и вероизповедно значение! Защото има голяма разлика между това да се води неангажиращ човешки разговор, при който словосъчетанието „римокатолическа църква“, например, се използва за улеснение на диалога, но при това без в този израз да се влага някаква догматическа тежест, и съвсем друго нещо е официален църковен документ на всеправославен събор, който трябва да бъде подписан от многобройни православни патриарси и митрополити – представители на цялата Църква, и в който уникалният статут на „Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ изведнъж придобива множественост и започва да се приписва и на еретически общности.

След това, нека малко по-подробно да вникнем и в призива за „християнско единство“, който всъщност е и основното послание на проекто-документа. Никога на Вселенските Събори не се е говорило за възстановяване на единството между православни, ариани, македониани, несториани, монофизити, оригенисти, монотелити, иконоборци и т.н. Защото трябва добре да разбираме, че наличието на еретици, независимо от тяхната многочисленост, не нарушава вътрешното единство на Христовата Църква, тъй като еретиците винаги са били считани за външни по отношение на Църквата. Докато, напротив, верните членове на Църквата винаги се намират в християнско единство, защото са съединени от общата им православна вяра, от тайнствата и от Самия Христос, Главата на Църквата. Ето защо светите отци никога не са говорили за възстановяване на единството между православни и еретици, а единствено са призовавали еретиците към покаяние и завръщането на последните, вече изповядващи православната вяра, към Църквата. Докато в този проекто-документ никъде не се говори за покаяние на съвременните еретици (римокатолици, протестанти, монофизитски общности и т.н.) и завръщането им към Христовата Църква.

Що се отнася до Вашия въпрос, каква е основната роля на Църквата, то тази роля съвсем не е Църквата да се обединява с еретици, които не се каят за ересите си. А ако трябва да дам някакъв кратък положителен отговор, то бих казал, че ролята на Църквата е да благовести истината по целия свят и да ръководи хората към вечно спасение. Както и нашият Спасител казва на учениците Си: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:19-20). Но да помним, че Църквата не трябва да се смесва със стихиите на този свят и да възприема неговото земно мъдруване, а напротив, тя неизменно трябва да въздига хората към Бога, използвайки само истинни, благодатни средства.

Както проличава от този проекто-документ, например т. 10 и т.14, Константинополският патриарх е определен да координира икуменическите усилия на поместните църкви, които пък от своя страна са обвързани с организацията “Световен съвет на църквите”?

– Аз вече достатъчно съм говорил и писал за духовната вреда, която нанася еретическата организация „ССЦ“ върху догматическото самосъзнание на православните й участници и затова не считам за нужно отново да влизам в подробен анализ на дейността й. Моето мнение изцяло съвпада с позицията на новоканонизирания светител Серафим, Софийски Чудотворец, който още преди близо 70 години в доклада си на Московското всеправославно съвещание от 1948 г., предупреждава за огромната духовна вреда от икуменическите диалози. Сега, от дистанцията на времето, ние можем уверено да кажем, че думите му са многократно потвърдени.

Що се отнася до разглеждания от нас проекто-документ, аз единствено бих обърнал внимание на психологическия метод на подмяна, който е използван в точки 16, 17, 18, 19 и 21, за да бъде оформен положителният, като цяло, начин, по който тези текстове разглеждат ССЦ и нейните синкретични цели. Освен всичко останало, авторите на проекто-документа доста умело са се постарали за това, че дори и частичната критика към ССЦ в т.18 и т.21 да бъде толкова добре премерена, че в случай на нужда защитниците на икуменизма да могат да се позоват на наличието на подобни „другарски критики“ и да успокояват съвестта на повърхностно вярващите, които обаче Господ Иисус Христос назовава „нито горещи, нито студени, които Аз ще изблювам от устата Си“ (виж Откр. 3:16).

Горчивата истина обаче е тази, че точно там, където биха могли да се напишат хиляди страници с богословски свидетелства за тежки антиканонични и дори антидогматични действия на мнозина представители на поместните православни църкви в ССЦ, именно там богословието на светите отци бива заменено от светската психология на глобализма и религиозния синкретизъм.Именно там, където догматиката и Свещеното Предание би трябвало да са вероопределящи, точно там започва шумно да звучи лесно смилаемият призив за „единство на християните“ в името на любовта, с която икуменистите биха искали на практика и теория да оправдаят тежки нарушения на догмите и каноните. Но аз отново ще повторя боговдъхновените думи на св. Йоан Златоуст: „Не приемайте каквато и да е фалшива догма, като се криете зад любовта[2].

Наскоро с удовлетворение и духовна радост прочетох официалното изявление на Лимасолския митрополит Атанасий от Кипърската Църква, който остро протестира срещу многобройните изопачавания и догматически противоречия в разглеждания проекто-документ[3]. Подкрепям напълно този протест, а също и добре обоснованата критика на проф. Д. Целенгидис[4]. Без по никакъв начин да сме координирали нашите усилия, ние пишем, говорим и вярваме в единомислие, като желаем да следваме светоотеческия дух.

Има ли и други моменти, които са неточни и притеснителни в проекто-документа?

Да, има. Вижте например точка 22, където се говори, че „всякакви опити да се раздели единството на Църквата, предприемани от отделни лица и групи, под предлог уж да се запази или защити истинското Православие, подлежат на осъждане. Както свидетелства целият живот на Православната Църква, запазването на истинската православна вяра е възможно само благодарение на съборния ред, който от древност представлява компетентният и висш критерий на Църквата по въпросите на вярата“.

В този текст има голяма доза истина, но има и съществена богословска неточност, която впоследствие ще се постараем да изясним. А тази неточност на практика води до това, че в т. 22 негласно се приема, че и решенията на предстоящия всеправославен събор от 2016 г. ще бъдат „висш критерий на Църквата по верови въпроси“ и следователно се отправя неприкрита заплаха към всеки, който изразява някакъв протест, че той подлежи на осъждане. Това се обосновава с твърдението, че „целият живот на Православната Църква“ бил свидетелствал, че единствено съборните решения са „компетентният и висшия критерий по въпросите на вярата“.

Но преди да потърсим автентичното учение на Църквата по дадения въпрос, ние бихме желали да попитаме следното. Нима авторите на документа забравят добре известния факт, че е имало дори „вселенски“ събори, които впоследствие са били определяни от църковната пълнота като разбойнически? И че е имало тежки моменти, когато съборното учение на Църквата е било изразявано не от многолюдни събори, а от отделни изповедници, подобно на св. Максим Изповедник и св. Марк Ефески? И не само те, но и велики светци като Атанасий Велики, Йоан Златоуст, Флавиан Константинополски, Йоан Дамаскин, Фотий Константинополски, Григорий Палама и т.н. понякога са били осъждани от официалната църковна власт, включително чрез патриарси и многочислени събори.

Какво означава всичко това? Нима съборите все пак не са „висш критерий за вярата“ и не са важни? Разбира се, че са важни, и то изключително! Само че те са важни, действени и авторитетни при едно единствено условие: трябва задължително да се намират в съгласие със Свещеното Предание на Църквата.

Ето защо ние считаме, че и, вдъхновявани от Светия Дух. Всъщност именно това гласи и известният текст от Окръжното Послание на Източните Патриарси през 1848 г., който започва с думите „При нас ни патриарси, ни събори никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на благочестието у нас е самото Тяло на Църквата, т.е. народът, който винаги желае да запази своята вяра неизменна и съгласна с вярата на светите отци…“.

Съдържанието на точки 20 и 23 също будят недоумение и тревога. Вижте, например, какво гласи т. 20: „провеждането на богословски диалози на Православната Църква с други християнски църкви и изповедания винаги произхождат от каноническите критерии на вече сформиралата се църковна традиция (7-мо правило на Втория Вселенски Събор и 95-то правило Пето-Шестия Вселенски Събор)“.

За мен този текст има невярно съдържание и лесно би могъл да обърка тези, които не са запознати с цитираните канони, които само описват начина, по който различни категории покаяли се еретици биват приемани в Църквата, а съвсем не говори за някаква древна църковна традиция на междухристиянските диалози. Да не говорим, че в горепосочения текст се говори в явно икуменически дух за богословски диалог с „други християнски църкви и изповедания“, за да се избегне светоотеческото понятие „еретици“. Но доколкото за т. 20 по-подробно е писал проф. Д. Целенгидис[5], то аз бих обърнал вниманието Ви на т.23.

Освен доста спорните формулировки за това, че има „общо православно съзнание за необходимостта от междухристиянски богословски диалог“ и други подобни изрази (според които св. ап. Павел ще излезе недобре осъзнат християнин, понеже е казал „страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си“ (Тит 3:9-10), т. 23 категорично изключва „всяка практика на прозелитизъм или други проявления, предизвикващи междуконфесионален антагонизъм“.

В какъв смисъл тук е употребена думата „прозелитизъм“? Аз считам, че този текст поставя на православните християни изрично канонично препятствие да проповядваме православната вяра на каквито и да е било еретици. А за да няма никакъв „междуконфесионален антагонизъм“, сигурно трябва да им казваме, че „и вашата, и нашата вяра са от Бога“, което твърдение обаче св. Теодосий Печерски Чудотворец ясно нарича кривоверие. Нека да припомним и думите на св. Киприян Картагенски, че „еретиците никога няма да се обърнат в Църквата, ако ние самите ги укрепяваме в убеждението, че и при тях има църква и тайнства“.

Следователно как е възможно да съгласуваме забраната за „прозелитизъм“ с хилядолетното апостолско и светоотеческо предание, което категорично е считало еретиците за вън от Кораба на Църквата, и следователно, за вън от спасението?

Но може би някой ще каже, че в т. 23 става въпрос само за „лошия прозелитизъм“, който просто заклеймява агресията, насилието и нецърковните методи на проповед. Дали това наистина е така? Защото ние имаме достатъчно основания да считаме, че разтегливостта на цитираната формулировка прави възможно и неправославно тълкуване на понятието „прозелитизъм“, което може ясно да се види от думите на патриарх Вартоломей, произнесени по време на престолния празник „Св. Андрей Първозвани“ на 30 ноември 1998 г. пред представители на римокатолическата „църква“ начело с кардинал Уилям Х. Кийлър (William H. Keeler), като главната тема е, разбира се, обединението на Православната църква с папската еретическа общност:

„Диалогът, който се стреми да възстанови изгубеното единство на църквите предполага, че практиката се съобразява с принципи, общоприети като правилни: след като едната църква признава, че другата църква е съкровищница на божествената благодат и подател на спасение, е изключен стремежът да се откъсват верни от едната църква и да се присъединяват към другата, тъй като последното противоречи на първото. Защото никоя поместна църква не се бори против другите поместни църкви, но е в едно тяло с тях и желае да преживява това свое единство в Христа и неговото възстановяване, което е било смутено в миналото; желае единство, но не и асимилация (поглъщане) от другата църква. Поради това някои прозелитистки форми на църковни дейности, приети като временно наследство, идващо от миналото, но подлежащо на промяна, не могат да се развиват повече под покровителството на една от диалогизиращите църкви за сметка на другата, защото това означава практическо отрицание на постигнатото теоретично съгласие…“[6]

Казано накратко, от горепосочения текст излиза, че православните поместни църкви и папската еретическа общност вече трябва да се разглеждат като еднакво спасителни църкви-сестри и следователно не трябва да се проповядва Православие на римокатолиците. Оттук лесно може да се види разбирането на Вселенския патриарх Вартоломей за „прозелитизъм“ и вредата от него.

Ето защо, връщайки се отново към текста на т.23, аз считам, че понятието „прозелитизъм“, според начина, по който там е формулирано, дава широка възможност за тълкувания, които са открито неправославни и противоречат на Божията воля, която иска „всички да се спасят и да постигнат до познание на истината“ (1 Тим.2:4).

И ако трябва да се направи някакво заключение на всичко, казано досега, в целия проекто-документ има много неща, които са твърде смущаващи и абсолютно неприемливи за православното съзнание.

– Накрая бих Ви помолила, във връзка с израза „останалия християнски свят“, да разгледаме главните му съвременни представители – римокатолицизъм и протестантство, анализирайки някои смущаващи събития, които също изглеждат в противоречие с хилядолетното Свещено Предание на Църквата. Те като че ли донякъде подготвяха атмосферата за това, което се случва сега. На 7. 12. 2015 г. в медийното пространство, определящо се като православно, беше оповестено, че се навършват 50 години от „вдигането на взаимните анатеми между Православната и Римокатолическата църква“. Тази отмяна се била извършила през 1965 г. като резултат от срещата в Йерусалим между Вселенския патриарх Атинагор I и папа Павел VI. Каква е истината?

За да разберем дали самоволните действия на Константинополския патриарх Атинагор от 1965 г. биха могли да имат последствия за цялата Христова Църква, трябва преди всичко да отговорим на основния въпрос, кой и кога има правото да вдигне справедливо наложена църковна анатема.

Поставянето под църковна анатема пряко се основава на думите на св. ап. Павел: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде.“ (Гал. 1:8) и от църковната история се вижда, че подобна крайна стъпка е насочена както срещу определено еретическо учение, така и срещу хората, усвоили и разпространяващи подобно учение. По същество анатемата срещу лъжливото учение (т.е. ереста) никога не може да бъде вдигната, защото лъжата винаги си остава лъжа, от която православните винаги трябва да се пазят. Ето защо анатемата срещу арианството си остава вечна и неизменна, дори и в момента да не е останал жив нито един арианин. По подобен начин и всички анатеми срещу различните ереси са станали неизменна част от църковната история, учение, съзнание и предание. Разбира се, ако някой еретик или еретическа общност се покаят и се обърнат от ерес към Православие, тогава и анатемата срещу ереста, която преди това те са изповядвали, вече не ги касае и този факт може да бъде засвидетелстван с официално „вдигане на анатемата“ срещу самите личности (но не и срещу еретическото учение!).

Как стоят нещата с римокатолическите ереси и дали при съвременните Римски папи и редови католици има искрено и ясно изразено покаяние за тях?! Нека да припомним, че църковната анатема срещу папизма още в началото подхвърля на осъждане еретическото учение за Filioque (съборно осъдено на Константинополски събор през 880 г., на който е присъствал и тогавашният православен папа Йоан VIII, но през 1014 г. прието като официален догмат на папската общност), а по-късно тази анатема обхваща и новоизобретените лъжливи римокатолически догми и практики, като например, учението за тварната благодат, за чистилището, за индулгенциите, за непорочното зачатие на Пресвета Богородица, за първенството на папата по власт, за непогрешимостта на папата ex cathedra, премахването на епиклезата и т.н. Освен всичко останало, трябва да отбележим и това, че след решенията на Втория Ватикански Събор от 1965 г. отстъплението на папската общност, включително новоприетата от тях свръх икуменическа еклесиология, придоби още по-дълбоки и широкомащабни измерения.

Връщайки се отново към църковната история, можем лесно да забележим, че църковната анатема срещу папизма не само не е била някакво неаргументирано действие на Константинополския патриарх Михаил Керуларий (1043-1058 г.), но и впоследствие многократно е била препотвърдена от решенията на велики и православни събори, като например тези от 1170 г., 1341 г., 1485 г., 1583 г., 1593 г., 1727 г., 1848 г., 1895 г. Освен това тази анатема е утвърдена и от православните светци, просияли след 1054 г.; многократно е била запечатана с мъченическа и изповедническа кръв, била е засвидетелствана и от Самия Бог с явни чудеса. Ето защо можем да твърдим, че в продължение на последните 10 века тя по естествен начин е станала неотменна част от църковното предание, учение и съзнание.

Следователно патриарх Атинагор с антиканоничното си „вдигане на анатема“ срещу римокатолицизма през 1965 г. се възпротиви не срещу нещо друго, а срещу самата Христова Църква, срещу нейния живот и вяра! Но пък и загубата си е само негова (и на съзнателните му последователи), защото самоволните действия на Атинагор, а и на когото и да било друг патриарх или патриарси, не могат да имат никакви догматични и канонични последствия за пълнотата на Христовото Тяло, т.е. Църквата.

В тази връзка и руският патриарх Алексий I (Симански) още на 28 декември 1965 г. изпраща до патриарх Атинагор следното известие: „Телеграмата на Ваше Светейшество, в която пишете за решението за сваляне на анатемите от 1054 г. е получена. … За пълнотата на Светата Православна Църква този акт няма богословско значение. Братски Ви прегръщам, Ваше Светейшество, и Ви изпращам своите сърдечни благопожелания.” (виж ЖМП, 1966, № 2, с. 4.) Още по-подробно патриарх Aлексий I пише за същото в телеграмата си до предстоятеля на Гръцката Църква архиепископ Хризостом: „Tози акт няма богословско значение, понеже разделението на Църквата на католическа и на Православна е прекалено дълбоко и за преодоляването му в днешно време няма съответстващи основания” (пак там).

A за това, какви са били възгледите на самия Атинагор, може добре да се види и от следното негово изказване, което е достатъчно показателно за цялостната му духовна нагласа и свръх икуменическа дейност: „Ние се самозалъгваме и грешим, ако мислим, че Православната вяра е слязла от небето, и че всички други учения са недостойни. Триста милиона души са избрали мюсюлманството, за да достигнат своя бог, а други стотици милиони са протестанти, католици, будисти.“ Мисля, че всякакви коментари тук са излишни. И въпреки, че неправославните думи и скандални действия на патриарх Атинагор са добре известни (и дори са довели до прекъсване на богослужебното му поменаване от страна на големите светогорски манастири до смъртта на последния през 1972 г.), настоящият Константинополски патриарх Вартоломей нееднократно посочва, че именно Атинагор е неговият духовен учител и наставник…

Вие в началото споменахте за медийно пространство, което се назовава „православно“, но за съжаление се вижда, че то на практика манипулира своите читатели, като им предлага някакви лукави смесици между истина и лъжа. Тези икуменически увъртания са опасни явления, които ще се засилват все повече, като заедно с това ще се изопачават не само фактите, но и самото Свещено Предание на Църквата.

 – Протестът срещу идеите и религиозните практики на римокатолицизма стават основна причина за появата на протестантизма. Какви догмати създава той и в какво е тяхното отклонение от истината?

  – Терминът „протестантство“, ако трябва да се визират някакви догматически или организационни граници, е твърде широко обхватен и доста размит, което се дължи на непрекъснатата раздробяемост на протестантските деноминации и секти, които по съвременни разчети вече наброяват десетки хиляди. Но нека да обърнем внимание, че със самата си раздробеност протестантите неволно свидетелстват срещу себе си, че от самото си възникване те се намират извън Едната Църква, която Христос още преди 2 000 години е основал веднъж завинаги.

Основното им отклонение от истината е това, че изразявайки своя справедлив протест срещу някои явни римокатолически отклонения, протестантите пренебрегват автентичното църковно предание и започват да се осланят твърде много на своя човешки разум в тълкуване на Свещеното Писание. Не само водачите им Лутер, Цвингли, Калвин и др., но и всеки редови протестант има потенциална склонност да се предоверява на собствената си „непогрешимост“ по отношение на вярата, в резултат на което започват и тези непрестанни деления. От протеста срещу папския авторитаризъм във въпросите на вярата, протестантите стигат до обратна и още по-голяма крайност, когато единственият им авторитет става собственият им разум. От римокатолическия папа те се отричат, но сами създават огромно множество протестантски мини-папи.

Трагедията на протестантите е това, че като цяло те така и не намират обратния път към Едната Христова Църква. Но за да можем ние, православните, с християнска любов да им помогнем да намерят този път, ние съвсем не трябва да ги утвърждаваме в заблудата им за съществуване на „протестантски църкви“ (макар и самите те да се самоназовават така), а можем да говорим само за протестантски общности. Същото се отнася и до римокатолическата общност, въпреки че тя притежава доста повече видими признаци на църква. Но по същността си и тя не е истинска църква, а само една много добре организирана, мощна еретическа общност.

В трудни времена живеем, когато Истината „няма къде глава да подслони“ (срв. Мат.8:20), но Бог и сега е достатъчно силен да спасява всеки, който иска искрено да Го следва.

А ние искаме ли?

С йерохисмонах Димитрий разговаря д-р Росица Колева, „Всемирно православие“.

Заглавието на интервюто е на „Добротолюбие“.

Снимка: www.globalorthodoxy.com


[1] Що се отнася до т.6, професорът по догматическо богословие Димитриос Целенгидис от Солунския университет съвсем обосновано пише: „Тук има сериозно богословско противоречие. В началото на тази точка се отбелязва, че „единството, което обладава Църквата по своята онтологическа природа, не може да бъде нарушено“, а в края на същата точка е написано, че участвайки в икуменическото движение, Православната Църква преследва „обективна цел – да се подготви пътят към единство.“ И така, ако единството на Църквата се явява даденост, то какво точно единство ние се стремим да достигнем в рамките на икуменическия диалог? Създава се впечатление, че в Църквата в момента има разделение и междухристиянският диалог се стреми да възстанови изгубеното единство на Църквата.“ (Виж http://protivkart.org/main/7570-eres-ekumenizma-budet-legalizovana-na-arhiereyskom-sobore.html)

[2]Виж PG 62, 119

[3]Виж http://www.globalorthodoxy.com/135-2010-01-26-20-50-11/svetyt-dnespublikuvani/66293-limasolski-mitropolit-atanasij-za-kakvo-edinstvo-govorim-tezi-koito-sa-napusnali-cyrkvata-sa-razkolnici-i-eretici

[4]Виж http://protivkart.org/main/7570-eres-ekumenizma-budet-legalizovana-na-arhiereyskom-sobore.html

[5]„„Богословско объркване е предизвикано и от точка 20 (следва съдържанието на т. 20). Само че в 7-мо правило на Втория Вселенски Събор и в 95-то правило на Трулския събор се говори за признаване на кръщението на някои конкретни еретици, които са изразили интерес за присъединяване към Православната Църква. Но след богословски анализ на разглеждания от нас документ (т. 20) и по буква, и по дух, ние разбираме, че тук съвсем не става дума за връщането на инославните в Православната и Една Църква. Обратно, в конкретния документ кръщението на инославни се приема априори, т.е като даденост, дори без да се взема предвид отсъствието на съответно решение на всички поместни църкви. С други думи,  документът признава теорията на т.нар. “кръщелно богословие”. В същото време, съзнателно се игнорира историческият факт, че съвременните инославни от Запада (римокатолици и протестанти) имат даже не един, а множество догмати, които се отличават от вероучението на Православната Църква (освен filioque, това е учението за тварната благодат на Тайнствата, за примата на римския папа, за неговата непогрешимост, а също и отричането на почитанието на иконите и решенията на Вселенските събори и др.)  Виж http://protivkart.org/main/7570-eres-ekumenizma-budet-legalizovana-na-arhiereyskom-sobore.html.

[6] В .„Еклисиастики алитиа“,  бр. 461 от 16 декември 1998 г.

За Ангел Карадаков

Виж още

Свидетелство за правдата – интервю с Черногорския митрополит Амфилохий

Тази сутрин почина Черногорският митрополит Амфилохий. В негова памет публикуваме видео – беседа с него ...