Начало / Неделна читанка / За Фарисея с любов

За Фарисея с любов

Поне веднъж в годината, а на практика, разбира се, по-често ние си спомняме за Фарисея от разказаната от Спасителя притча. Спомняме си за него, преди всичко за да изобличим някого в нехристиянско, а именно – във фарисейско отношение към ближния. Основните белези на това отношение са: превъзнасяне до небесата на своите собствени добродетели, хвалене с тях, унижение на околните хора-грешници, разгадаване и детайлно, педантично-презрително вглеждане в техните немощи и пороци. А също – извънредно внимание към външното и небрежност към вътрешното. И ние нерядко казваме за някого: „Ха! Той е фарисей!” или „Ама че фарисейство!”

А ето, аз си мисля за Фарисея от притчата и защо ли, ми е много жал за него. И не само затова, че той е излязъл от храма „по-малко оправдан”, отколкото Митаря, макар че и заради това. Всъщност какво чак толкова лошо ни е известно за него, че така сме се наежили против него и почти две хиляди години не даваме на духа му покой, а все го наричаме и споменаваме с лошата дума. Коя точно? Да, тази: „фарисей”.

А може би в тази дума има и нещо хубаво? А може би и в него, „по-малко оправдания”, също би могло успешно да се намери нещо положително?

Да, точно така, би могло.

„Постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам…” Кое е лошото в това? И какво лошо има в това, че той не е „като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци”? Нима е, само защото той самият говори за това; че сам за себе си свидетелства… Но той самият и благодари за това: „Боже, благодаря Ти”. Тоест той разбира очевидно, че ако не беше Господ, то той не би бил в състояние да устои в доброто, не би извършил нито едно от добродетелните дела, за които става дума.

Да, той съгрешава, безусловно, в това, че допуска в сърцето си превъзнасянето над „другите” и особено над плачещия за своите грехове Митар, когото Бог за тези сълзи и смирение вече е оправдал. Но нима у нас няма причини, поради които да оправдаем и него, Фарисея, макар и мъничко-мъничко, макар и отчасти? Когато сам се трудиш, подвизаваш се, възпираш се от грях, в крайна сметка на практика е толкова лесно да паднеш в осъждане! Врагът няма да те остави на мира, а постоянно ще те изкушава с виждането на чуждите грехове, ярки и красноречиви. И с не по-малко ярки и красноречивите представи за твоите подвизи. Даже повече от това: „праведният” гняв ще се ражда в твоето сърце при вида на чуждите беззакония: та нали беззаконстващият не просто позори високото човешко звание, но и оскърбява Бога с греховете си! Как да не му се сърдиш за това, когато сам ти повече от всичко се боиш да не оскърбиш Твореца, считайки това за главно нещастие в живота? Ето и Фарисеят, бедният, на това неравно място се спъва и пада. А ние се радваме да го приковем на позорния стълб него, окаяният…

Само че защо се радваме? Не е ли затова, защото винаги толкова ни се иска някого да заклеймим, да осъдим и в крайна сметка да принизим? Ако само се съгласим с помисъла за това, че някой е лош, за нищо негоден, току-виж ние самите се окажем не чак толкова лоши и заприличаме на нещо. Ето как сладко и как обнадеждаващо привично е да осъждаш Фарисея. Може вече и да забравиш за неговите съвсем реални добродетели, може тях изобщо да не ги зачиташ (те нали са отровени от гордост и самопревъзнасяне!); може да се уверим, че нас Господ няма да ни пита за тази, външната, изява – та ние знаем, че вътрешното е къде-къде по-важно! Знаем… и вътрешно самите ние осъждаме Фарисея и се възнасяме над него. И се превръщаме по този начин в крайна сметка във фарисеи на квадрат, не по-малко.

А може би дори повече. Струва ни се, че ние всичко разбираме: ето „лошият Фарисей”, ето „добрият Митар”, грешният праведник и праведният грешник. Но когато на пътя на своя собствен живот срещнем поредния „митар” (тоест грешник), не се бавим да осъдим и него. Така и се „спасяваме”: без да имаме делата на единия и смирението на другия, се превъзнасяме, малко или много, над двамата – в по-лошото подражаваме на всеки, а до по-хубавото не се и докосваме.

Но всичко това не значи, че ние сме съвсем загубени. Милостив е Господ и ако за нас няма друга възможност да прозрем, то по много различни начини Той допуска ние да познаем нашата нищожност и окаяност, нашата пределна нищета и слабост, така че волю-неволю да повтаряме вече не молитвата на този или молитвата на онзи, а своята собствена: „Боже, благодаря Ти, че ми даде да позная и да си очистя сърцето, защото аз, а не някой друг, съм по-зле от всички. Своята безполезност в разкаяние изповядвам и заради осъзнаването й милост смирено прося”.

Всъщност… защо само собствена молитва? Може и Фарисеят също така да се е молел скоро след описания от Господа епизод? Не е изключено. Бог „иска всички да се спасят и в ума си истината да пренесат”. Не само Митарят, но и Фарисеят – също.

Игумен Нектарий (Морозов)

източник: pravoslavie.ru

превод: Нели Иванова

За Ангел Карадаков

Виж още

Започнахме църковната година с Рождество Богородично, приключваме я с Успение

Преди няколко години споделих с един православен поклонник, че Богородичният пост, макар и кратък, е ...