Начало / За Вярата / духовни полета / Архимандрит Серафим (Алексиев) – „Борба с тщеславието“

Архимандрит Серафим (Алексиев) – „Борба с тщеславието“

Невидимият подбудител на тщеславните помисли у нас е изобретателят на гордостта, нашият заклет враг – дяволът. Той внушава на низкопоклонните ласкатели да гъделичкат с приятни похвали слуха на тщеславните души, било за да се домогнат сами до някои облаги, било за да напакостят на суетните славолюбци. Но има и ласкания, които произлизат от добри и любящи, но непросветени сърца. Един истински и просветен християнин, който знае какви опустошения може да причини в славолюбивата душа само една похвала, никога не би си позволил да ласкае и подбужда към тщеславие. Ние се ласкаем често един друг, било защото желаем да станем приятни някому, било от суетното желание сами да получим в отговор похвала за себе си, било защото не разбираме тънкостите на духовния живот и опасностите от тщеславието.
“Господ често скрива от нашите очи и тия добродетели, които ние вече сме придобили; а ласкателят, по-право – прелъстителят, чрез похвалата, която ни отправя, отваря нашите очи. А когато те се отворят, цялото съкровище на нашите добродетели изчезва”. Тъй говори св. Йоан Лествичник. По неговите думи “ласкателят е бесовски служител, ръководител към гордостта, изкоренител на сърдечното умиление, погубител на добродетелите и заблудител от истинския път”. Прав е св. прор. Исаия, който казва, че ония, които ни облажават, ни прелъстяват (3:12 — по слав. превод).
Но как да се борим с това тщеславие, което тъй леко възниква в душите ни, и което тъй много услажда суетните ни сърца? Когато чуем похвала, трябва да си спомним, по съвета на св. Отци, нашите беззакония и грехове, и веднага ще ни смири съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават във всичката наша душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и посрама. Много бързо прогонва тщеславните настроения от душата мисълта за Страшния Божий съд, на който ще се открият всички наши тайни дела и ще се осъдят всички наши срамни грехове. Страхът Божий е най-силният враг на тщеславието.
Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: “Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказва!” Тогава, по съвета на епископ Теофан Затворник, трябва веднага да се заемем с борба срещу това възникващо в душата тщеславно чувство. “Борете се и ще победите!”, казва той. “Първото, което трябва да се направи, то е да съзнаете и почувствувате, че тоя помисъл (т. е. тщеславният) е враг (на душата). Затова, щом се появи той, побързайте да извикате това съзнание и това чувство. То непременно ще изпита неприязън към този помисъл, и тази неприязненост ще го отблъсне. Да почувствува човек неприязън към тщеславния помисъл е все едно да удари силно някого в гърдите. Който така силно е блъснат в гърдите, пада на земята; а помисълът, поразен от неприязънта, бяга навън от душата”.
Освен това трезвото осъзнаване, какво представляваме ние от себе си, колко малко сме извършили и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и отрезви. “Ако направиш нещо добро, съветва св. Димитрий Ростовски, пази се от самохвалство! Щом се похвалиш, всичко онова, което си придобил чрез труда си, внезапно ще изгубиш чрез тщеславието и ще те остави Божията благодат. Защото от хвалбата се поражда себепревъзнасяне, от себепревъзнасянето – падение, а от падението – богоотлъчване”. Затуй по-добре е дори нищо преславно да не извършиш в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесеш. “По-добър е смиреният грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”. Премъдрият Соломон казва: “Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа: можеш се обзаложи, че той не ще остане ненаказан” (Притч. 16:5).
Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание. Защо се хвалим ние обикновено? Затуй, защото се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-несръчни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-глупави ще се окажем от тях! И тогава ще се пресече у нас поводът към суеславие. Ако ние поразмислим, дали вършим всичко онова, което сме длъжни да извършим, и дали онова малко добро, което сме извършили, сме го извършили както трябва, ще се убедим, че и тук няма да намерим никаква основа за нашето тщеславие. Св. Димитрий Ростовски прекрасно казва: “Някои извършиха много добродетели, раздадоха имота си, оставиха богатства, направиха преславни неща, просветиха света, умъдриха човеците, спасиха много души и пак не се похвалиха. А ти, без да си извършил нещо добро, без да си направил някое богоугодно дело, за нищо и никакво безумно се хвалиш. Не се хвали прочее сам ти, но гледай дали Бог ще те похвали. Защото ако направиш нещо добро, и без твоята хвалба Бог ще го узнае. И ако е Нему угодно, и без да искаш ти, Той ще те прослави… Той няма да остави ни едного без голямо възмездие”. На друго място св. Димитрий чудесно изразява същата мисъл: “Ако сам хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”
Св. пророк и цар Давид е изрекъл чрез Светия Дух чудни думи, които трябва да помнят и често да повтарят всички, които искат да се избавят от тщеславието. Той казва в молитвен унес: “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Пс. 113:9). И Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. “Кога изпълните всичко, вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10). Колко отдълбоко е пресечен тук коренът на тщеславието с думите: “кога изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой! Все в нещо, дори в много нещо куцаме. И ако е забранено и осъдено тщеславието дори и тогава, когато всичко сме извършили, колко по-осъдително е то, когато се поражда от нещо дребно: от туй, че сме казали много остроумна шега, от туй, че хубаво сме пели, или от това, че дрехата ни е ушита много добре и че добре ни стои!
Погледнато трезво и дълбоко, човек няма основание с нищо да се хвали, защото той няма нищо свое; всичко му е дадено. Само греховете са негови, защото са извършени от него самия без ничия чужда помощ. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро, което е угодно Богу, се извършва с Божията помощ, с подкрепата на благодатта, която ни се дава в тайнството св. Кръщение. “Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). Колко е дълбоко християнското Откровение! То единствено ни учи, че ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тая благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали светците. С това тяхно християнско съзнание, което св. ап.Павел класически изразява в думите: “С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10), се обяснява странният парадокс, че те, които най-много са имали с какво да се похвалят, които са достигнали пълна добродетелност, които дори и чудеса са правели, са се смятали за грешни и недостойни Божии раби. Всяко добро, което те са съзирали у себе си, съвършено правилно те са отнасяли към Божията благост и помощ.
“Срамно е да се превъзнасяш с чужди украшения”, говори премъдро св. Йоан Лествичник. “А крайно безумно е да се гордееш с Божиите дарования. Всички заслуги, що имаш, не са твои, а са ти дадени от Бога, както и самото ти битие. Които добродетели ти си могъл да постигнеш без помощта на разума, те само са твои; защото и самият разум ти е даден от Бога. Каквито подвизи ти си могъл да извършиш без помощта на твоето тяло, те само са дело на твоето старание; защото и самото твое тяло не е твое, а Божие творение. Не се надявай на своите дарования, докато не чуеш от съдията последното решение за тебе, особено като гледаш в Евангелието примера с този, който дори в сватбения дом е бил, но после бил свързан за ръцете и нозете и хвърлен във външната тъмнина. Не възнасяй високо към облаците главата си, бидейки създаден от земя. Понеже някои, които са били святи и безтелесни, са били сринати от небето”.
По свидетелството на св. Отци, от тщеславието не са били пощадени и велики Божии угодници. Св. Йоан Лествичник ни разказва за духовното видение на един прозорлив и свят мъж, в което е описана с чудна психологическа вярност както тънката хитрост на тщеславните изкушения, тъй и мъдрата бдителност на борещите се с тщеславието подвижници.
“Един от прозорливите видял веднъж едно тайнствено зрелище, повествува св. Йоан Лествичник, и го разказа на мене. Като седях веднъж, говореше той, в братското събрание, дойдоха при мене два зли духа – духът на тщеславието и духът на гордостта и седнаха от двете ми страни. Първият от тях ме подбутваше по хълбока с пръста на тщеславието и ме караше да разкажа пред братята или за някое свое видение, или за някой свой подвиг, който уж съм вършел, когато съм бил в пустинята. Когато аз го отпъдих от себе си, като му рекох: “Да бъдат върнати назад и да бъдат предадени на присмех ония, които ми желаят зло” (Пс.39:15), веднага седящият от лявата ми страна дух започна да ми шепне на ухото: “Прекрасно, прекрасно постъпи ти! И велика похвала заслужаваш за това, че победи моя безсрамен баща – духа на тщеславието”. А аз се обърнах и към него и му казах ония думи, които следват непосредствено подир казания от мене стих от псалтира: “Да се смутят от своя срам ония, които ми говорят : “добре, добре!” (Пс.39:16). Ето как са се борили св. Отци с тщеславието. Със своите наставления и примери те ни поучават, как трябва и ние да се борим с тази опасна слабост на нашия дух, за да се освободим, докле е време, от началната степен на гибелната гордост. Защото, ако тщеславието не бъде изкоренено от душите ни, то като плевел бързо ще порасне, ще заглуши всичко свято и добро и ще мине в по-горен стадий на развитие, ще застарее, ще стане навик и, родило плодовете на гибелта, ще се превърне в наша горка и вечна съдба.
Из „Гордост и смирение“ от архим. Серафим (Алексиев)
източник: pravoslavie.domainbg.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Непоклатими стълбове на Българската църква и боговдъхновени поборници за нашата реч

На 27 юли Българската православна църква чества празника на светите Седмочисленици.  Св. Седмочисленици са славянските ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *