Имам един приятел, свещеник, който служи в околните села. Енориите са малки и обезлюдени, но все пак се намират хора, които да посещават служенията. А свещеникът не пропуска след Св. Литургия да каже проповед – обикновено кратка и импровизирана. Спомням си една такава негова проповед: „Знаете, че е казано да не събираме земни богатства. Ето, минавам през селото и виждам големи, ремонтирани къщи. Хората цял живот са работили и събирали, за да има за децата и внуците им. Децата и внуците от години са заминали по големите градове и по чужбина, а възрастните са се сврели в някоя стаичка на долния етаж и големите им къщи стоят празни.“
В храма имаше предимно такива възрастни хора и те всички се трогнаха, а някои дори се просълзиха. Тази проповед беше насочена към хората и отразяваше проблемите и болката им. Показваше им разочарованието от техния житейски труд и ги насочваше да търсят спасението в Църквата. Затова и те се трогнаха.
В противоположност на тази искрена проповед, се сещам за една църковна брошура, от онези, които издават митрополиите. Бяха ги раздали на една сбирка на българската православна младеж. Брошурата беше изпълнена с високопарни славословия, които обаче никой не си правеше труда да прочете до край. Просто безсмислен текст, но писан с една особено лицемерна снизходителност. Едно от изреченията гласеше: „Не трябва да бъдем любопитни и да задаваме въпроси, а като добри чеда на Светата Православна Църква, да приемаме всичко, което ни се казва…“ – както баба говори на невръстното си внуче. Подобна грешка се среща при някои учители. Учителят говори умилително на учениците си: „И сега, дечица, отворете си тетрадчиците, вземете си химикалченцата и…”, и съвсем скоро изгубва авторитета си пред учениците. Подобно несериозно отношение е недопустимо за един педагог, дори и към първокласници. А допустимо ли е църковна проповед, насочена към зрели хора, да звучи снизходително и напудрено, с едно несъобразено наставничество?
Напротив, за да може един проповедник да спечели уважението на един нормален човек, той трябва да покаже, че също е нормален и мислещ, да познава проблемите му, да докосне болката му. А болката е видна, защото днес, хората повече от всякога чувстват празнина в душите си. Животът им изобилства от всичко, но не могат да намерят смисъл. Тук е и най-важната роля на Църквата – да даде смисъл, да благовести Христос, за спасението, което Той ни донесе със своето раждане. Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. (Йоан 6:68)
Сектите отдавна познават тази екзистенциална човешка болка и се възползват, за да примамват хора на своите събрания. И техните събрания действително са пълни и с млади хора. Докато ние, православните не можем да се похвалим с това. Не можем, защото някои хора, проповедници или съставители на проповеди, още отказват да осъзнаят, че съвременният млад човек е образован и мислещ. Не може да бъде спечелен с напудрени приказки и фалшиво раболепие, а с разбиране и човечност.
Автор: Петър Иванов