Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Чели ли сте Достоевски? Има един разказ „Сънят на смешния човек“. Хубав разказ, направо фантастичен. Ако не сте го чели, ще ви го разкажа, поне в началото. Един човек бил смешен. Той страдал от това, че не само изглежда смешен, но и наистина е такъв. Учил в училище, в университета и колкото повече учел и живеел, толкова повече разбирал все по-ясно, че е смешен. Но има тук една не толкова смешна подробност. Този смешен човек разбирал, че всъщност е горделив и точно тази гордост му пречела да признае, че е смешен. Толкова му пречела, че чак го било срам от себе си, от своята смешност…
По-нататък няма да ви разказвам, само ще спомена, че в един момент на човека му станало все едно и то толкова много, че не знаел защо живее. Но започнал да си мисли, че щом живее, мисли и чувства, значи не е кръгла нула и може да го е срам от своите постъпки…
Така си четях аз из фейсбук в днешната мързелива неделя разни работи… Всеки пише в профила си каквото иска, но никой – че е смешен. Кой ще си признае, че е смешен? Та нали има гордост! Но според Достоевски излиза, че срамът, смешността и гордостта вървят ръка за ръка. Виждам аз, че някои пишат, че ги е срам. Но не от себе си, че са смешни, като онзи герой от разказа, а от другите. От народа си, да речем. Срам ги е. От българския народ… Смях и срам…
Стана ми смешно. Не че ме интересува, но не ми е все едно, както му било все едно на смешния човек. Той все пак сънувал и не знаел кое е сън и кое – действителност. А аз не сънувах. Прекрасно знаех, че има хора, дори духовници, които се срамуват не от себе си, а от народа си и го заявяват без никакъв срам.
Аз не обичам думата „народ“. Народа – това, народа – онова… „Както е казал народа“ е една безсмислена фраза, защото „народа“ не е казвал нищо, всеки човек е личност и казва това, което е негово. Народът не е личност, той е сбор от много хора, много личности, които все са казвали нещо, но не са търсили своето и не са се … срамували, защото не са били смешни, а може би и горделиви…
И ето, че този човек, който пишеше, че го е срам, наистина ми се видя смешен. Да те е срам от народа? Кой народ? Чий народ? Как може да те е срам от нещо, което не познаваш? Може да те е срам от личност, от лице, от някого, но да те е срам от хиляди, милиони личности, не може да е вярно, това е просто смешно…
Щеше да е още по-смешно, ако не беше тъжно, направо жалко. Защото знаете ли как завършва този разказ на Достоевски? Сънувал, сънувал този смешен човек и накрая видял, че там, където попаднал в съня си, имало и праведници. Те със сълзи на очи отивали при хората и им говорели за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярКата и хармонията, чувството за срам, но те ги пребивали с камъни…
Това е и краят на този смешен разказ. За съня, пардон – срама на смешния човек…
Автор: презвитера Ренета Трифонова
