Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Случвало ли ви се е да ударите дъното? Ама наистина да го ударите? Да падате, падате надолу и още по-надолу, бавно и сигурно, но затова пък спокойно и някак мистично… Не ви се е случвало? Как да ви кажа… С какво да ви дам пример… Ще помисля още и ще се сетя. Какво ли е чувството, когато падаш надолу? Предполагам, че е ужасно, но може би ако падаш дълго, започваш да си мислиш, че сърцето ти ще се пръсне не от мъка, че летиш към бездната, а от радост, че все пак се движиш в някаква посока… Защото докато падаш, може да ти се стори, че летиш…
А сега си представете, че сте в една лодка по средата на спокойно езеро. Разлюлява се лодката, а вие падате. И започвате да потъвате – надолу и още по-надолу. Спокойно и сигурно. И ви харесва. Водата не ви плаши. Стигате все пак дъното… Представихте ли си всичко това? Но въздухът свършва, а вие започвате да се мятате като риба на сухо… Нямате въздух… А той е живителен за вас…И накрая достигате дъното… И изведнъж се сещате, че сте чували някога, че когато стигнеш дъното, можеш да се удариш в него и да литнеш нагоре от силата на своята тежест и така да изплуваш на повърхността…
Така…Опитвате се да подскочите, но изведнъж се оказва, че нямате тежест. Да, нямате тежест. Докато сте падали надолу, по тялото ви се е налепила тиня и мръсотия, която тежи повече от собственото ви тегло.
Нещо такова си представих, когато прочетох, че в нашата църква вече ще има монаси „за един ден“. Да, за един ден. Влиза някой си в манастира, облича расото, прави се на монах и после го съблича. Харесало му или не му харесало, няма значение, важното е, че е облякъл расото и се е позабавлявал…
Мислех, че сме ударили дъното, но се оказа, че не сме. Досега се подигравахме със себе си, но сега вече се подиграваме с това, което винаги е крепяло Църквата – със самото монашество. Падахме, падахме надолу, потъвахме, докато си въобразявахме, че летим, а накрая стигнахме самото дъно. И аха – да се изправим, но не можем. Защото цялата тази кал и мръсотия вече толкова тежи, че освен да ровим тинята по дъното и да си мислим, че ставаме, нищо друго не ни остава…
Стана ли ви тъжно и болно? Да? Ами аз точно това исках, да ви стане и тъжно, и болно. Толкова болно, че да си кажете задавени от мъка: „ И аз съм виновен. Всички сме виновни. Виновни сме, защото мълчахме.“
Ако се опитаме да се изправим, няма да можем. Вече нямаме тежест. Църквата няма тежест, Тя олекна от калта и мръсотията. В очите на хората ние, православните християни сме едни лицемерци,когато чуят думата „православие“ им прилошава. Представят си забрадени жени с дълги поли, купени задължително от втора употреба, свещеници със сплъстени бради и вмирисани раса, епископи, които нехаят и монаси, които се държат така, сякаш, са да дошли в манастира за един ден. Всъщност, има ли значение дали си сложил расото за един ден или за цял живот, щом не осъзнаваш колко тежи това расо?
И какво ще правим сега? Църква нямаме – тя потъна, докато ние строяхме и ремонтирахме сградите на нови храмове и позлатявахме кубетата им. Сега имаме колкото искате нови храмове, но Църква нямаме, тя потъна под тежестта на калта и мръсотията, с която я засипахме, докато мълчахме.
Ако вече си отворите устата, за да кажете нещо, никой няма да ви чуе, защото всички сме на дъното и дружно драпаме нанякъде. Не отваряйте уста, за да не се удавите. Само се молете. Молете се Бог да ни издърпа, за да поемем въздух…
Автор: презвитера Ренета Трифонова
