Начало / Интереси / Проповеди / В основата на всяко зло е именно усещането, че ти си прав, че си повече от някого

В основата на всяко зло е именно усещането, че ти си прав, че си повече от някого

Кой от нас може честно и неосъдно да заяви, че е заслужил едно или друго, особено добро в живота си? Че му се полага нещо? Че има право? А всъщност знаем ли мястото си? Или все търсим първите места, признанието, оценката, и то хорските, въпреки изричното Божие указание да не сядаме никога на почетните места, а да сме винаги по-назад, за да бъдем поканени по достойнство от домакина дори по-напред, да не бъдем човекоугодници, а Богоугодници, да не бъдем първи, а последни, да не искаме да ни служат, а ние да служим. Красиви думи, силни думи, но и тежки. Кой от нас може да каже, че ги изпълнява и дори да успява понякога, кой не се възгордява от това?

В основата на всяко зло са именно гордостта, егоизмът, усещането, че ти си прав, че си повече от някого, че именно ти знаеш и можеш, че имаш право, че нещо ти се дължи. Признание, пари, послушание, какво ли не. Това е точно обратното на евангелския текст „даром получихте, даром давайте“. Следователно, не е от Бога и по Бога, ако някой изпитва съмнение по въпроса. Нека си представим какво би било, ако никой не търсеше своето, не изискваше повече похвала, пари, внимание, а чистосърдечно даваше най-доброто от себе си – в работата, в приятелството, у дома, в семейството, в църквата. Защото човек, който иска никога няма да има, който изисква не ще е доволен. Ако търси своето, нищо няма да намери. Нима не сме вече убедени в това от досегашния си живот? Все ни е малко, какво и колкото и да имаме, но най-малко ни е признанието, оценката – била под формата на думи, отношение, положение, пари. Защото искаме, ала лошо искаме и то за да разпилеем и да навредим с похотите и греховете си, затова не ни се дава, дори да искаме в молитва. Бог ни го каза, но ние не чухме. И продължаваме да искаме, ала лошо искаме и затова не ни се дава.
Кой от нас може да се сравни с най-малкия в Небесното Царство? Дори с безименните, просияли пред Бога? Камо ли с днес празнуваните Св. Лечители и Безсребърници Козма и Дамян, посветили съзнателно живота си на изучаване и практикуване на лекарското изкуство, за да помагат на хора и зверове, както се казва в житието им. Даром, без нищо, само приемали благодарност към Бога и вероизповед в Иисуса Христа от хората. Можем ли да си го представим и още повече, да го приложим в живота си? Когато някой ни каже „Браво“, да отговорим искрено „Слава на Бога“ или на „Благодаря“ да речем „На Бог да благодарим“. И наистина да го мислим.
Как да се сравним с нашия патронен Светец, небесен покровител и молитвен застъпник Преподобният Йоан Рилски с извършените от него чудеса, но най-вече с пълната липса на търсене на признание, с отказът от всичко хорско, светско, дори човешко – дом, храна, облекло? Да си спомним колко пъти променя мястото на отшелничеството си именно за да избегне всякаква човешка слава, без да престава да се моли и подвизава. Дори върнал златото на царя, на боголюбивия цар Петър, а с него върнал и вниманието и признанието. И то с пълно смирение, кротост и присъща на истински християнин вяра. Можел ли да се поставим на негово място? И ако за нашите малки завоевания или някакви заслуги – истински или не, получим най-малката награда или похвала, не посягаме ли с чувството, че всичко това ни се държи, че и повече дори? Не изискваме ли? Не очакваме ли още и още? Тогава защо се чудим, че не ни се дава, че не ни стига? Нима забравяме, че всичко отминава, дори славата и богатството, че нищо няма да отнесем със себе си, че всичко добро, което правим е от Бога и с Божията помощ, чрез Него и заради Него. Че дарбите ни са дадени свише и даром, затова и даром трябва да ги даваме, да споделяме плодовете им, защото колкото повече даваме, повече ще ни се даде – примерите за това са безброй, но най-светлият е този на нашия Господ и Спасител Иисус Христос – той никога нищо не поиска, всичко раздаде и най-вече дарби – на Светите Апостоли, на учениците си, на последователите си, на всчки християни, и днес дава и винаги ще дава. Даром. Кои сме ние, че да търсим своето, ако Господ не го прави?
Иисус Христос ни научи на много, на всичко добро и достойно. Неговият завет е ясен и колкото и да звучи като приказка или само като красиви думи ние, християните, знаем, че е истина, че Той е Истината и че ако просто изпълняваме заповедите Му, ще бъдем и щастливи, и здрави, и обични, ще имаме множество дарби и ще можем да даваме, не само да приемаме. Защото словото Му е истина, защото Той Е силен на дума и на дело.Той ни научи, че благодатта е дар, а не дълг, че заслуги нямаме, но получаваме само добро, а и дори да имаме, те не са завинаги и за всичко, че когато даваме, всъщност получаваме и че ако следваме примера на Господа, на Преподобния Йоан Рилски, на Св. Безсребърници Козма и Дамян в молитвата и в делата, ще влезем в Царството Небесно. Защото ние не искаме награда тук и сега, която е видима, материална и преходна, а вечната, нетленна и истинска – да пребиваваме в Бога и с Бога. Затова, даром получили, нека даром даваме, както Господ ни завеща. 

Автор: Деян Петров

За Ангел Карадаков

Виж още

„Добродетелите са пътят към светостта“. Думи на архиепископ Христофор от Йордания

Отсега живеем вечния живот, за да може да го живеем след като напуснем тукашния живот ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *