Начало / Интереси / Проповеди / В основата на всяко зло е именно усещането, че ти си прав, че си повече от някого

В основата на всяко зло е именно усещането, че ти си прав, че си повече от някого

Кой от нас може честно и неосъдно да заяви, че е заслужил едно или друго, особено добро в живота си? Че му се полага нещо? Че има право? А всъщност знаем ли мястото си? Или все търсим първите места, признанието, оценката, и то хорските, въпреки изричното Божие указание да не сядаме никога на почетните места, а да сме винаги по-назад, за да бъдем поканени по достойнство от домакина дори по-напред, да не бъдем човекоугодници, а Богоугодници, да не бъдем първи, а последни, да не искаме да ни служат, а ние да служим. Красиви думи, силни думи, но и тежки. Кой от нас може да каже, че ги изпълнява и дори да успява понякога, кой не се възгордява от това?

В основата на всяко зло са именно гордостта, егоизмът, усещането, че ти си прав, че си повече от някого, че именно ти знаеш и можеш, че имаш право, че нещо ти се дължи. Признание, пари, послушание, какво ли не. Това е точно обратното на евангелския текст „даром получихте, даром давайте“. Следователно, не е от Бога и по Бога, ако някой изпитва съмнение по въпроса. Нека си представим какво би било, ако никой не търсеше своето, не изискваше повече похвала, пари, внимание, а чистосърдечно даваше най-доброто от себе си – в работата, в приятелството, у дома, в семейството, в църквата. Защото човек, който иска никога няма да има, който изисква не ще е доволен. Ако търси своето, нищо няма да намери. Нима не сме вече убедени в това от досегашния си живот? Все ни е малко, какво и колкото и да имаме, но най-малко ни е признанието, оценката – била под формата на думи, отношение, положение, пари. Защото искаме, ала лошо искаме и то за да разпилеем и да навредим с похотите и греховете си, затова не ни се дава, дори да искаме в молитва. Бог ни го каза, но ние не чухме. И продължаваме да искаме, ала лошо искаме и затова не ни се дава.
Кой от нас може да се сравни с най-малкия в Небесното Царство? Дори с безименните, просияли пред Бога? Камо ли с днес празнуваните Св. Лечители и Безсребърници Козма и Дамян, посветили съзнателно живота си на изучаване и практикуване на лекарското изкуство, за да помагат на хора и зверове, както се казва в житието им. Даром, без нищо, само приемали благодарност към Бога и вероизповед в Иисуса Христа от хората. Можем ли да си го представим и още повече, да го приложим в живота си? Когато някой ни каже „Браво“, да отговорим искрено „Слава на Бога“ или на „Благодаря“ да речем „На Бог да благодарим“. И наистина да го мислим.
Как да се сравним с нашия патронен Светец, небесен покровител и молитвен застъпник Преподобният Йоан Рилски с извършените от него чудеса, но най-вече с пълната липса на търсене на признание, с отказът от всичко хорско, светско, дори човешко – дом, храна, облекло? Да си спомним колко пъти променя мястото на отшелничеството си именно за да избегне всякаква човешка слава, без да престава да се моли и подвизава. Дори върнал златото на царя, на боголюбивия цар Петър, а с него върнал и вниманието и признанието. И то с пълно смирение, кротост и присъща на истински християнин вяра. Можел ли да се поставим на негово място? И ако за нашите малки завоевания или някакви заслуги – истински или не, получим най-малката награда или похвала, не посягаме ли с чувството, че всичко това ни се държи, че и повече дори? Не изискваме ли? Не очакваме ли още и още? Тогава защо се чудим, че не ни се дава, че не ни стига? Нима забравяме, че всичко отминава, дори славата и богатството, че нищо няма да отнесем със себе си, че всичко добро, което правим е от Бога и с Божията помощ, чрез Него и заради Него. Че дарбите ни са дадени свише и даром, затова и даром трябва да ги даваме, да споделяме плодовете им, защото колкото повече даваме, повече ще ни се даде – примерите за това са безброй, но най-светлият е този на нашия Господ и Спасител Иисус Христос – той никога нищо не поиска, всичко раздаде и най-вече дарби – на Светите Апостоли, на учениците си, на последователите си, на всчки християни, и днес дава и винаги ще дава. Даром. Кои сме ние, че да търсим своето, ако Господ не го прави?
Иисус Христос ни научи на много, на всичко добро и достойно. Неговият завет е ясен и колкото и да звучи като приказка или само като красиви думи ние, християните, знаем, че е истина, че Той е Истината и че ако просто изпълняваме заповедите Му, ще бъдем и щастливи, и здрави, и обични, ще имаме множество дарби и ще можем да даваме, не само да приемаме. Защото словото Му е истина, защото Той Е силен на дума и на дело.Той ни научи, че благодатта е дар, а не дълг, че заслуги нямаме, но получаваме само добро, а и дори да имаме, те не са завинаги и за всичко, че когато даваме, всъщност получаваме и че ако следваме примера на Господа, на Преподобния Йоан Рилски, на Св. Безсребърници Козма и Дамян в молитвата и в делата, ще влезем в Царството Небесно. Защото ние не искаме награда тук и сега, която е видима, материална и преходна, а вечната, нетленна и истинска – да пребиваваме в Бога и с Бога. Затова, даром получили, нека даром даваме, както Господ ни завеща. 

Автор: Деян Петров

За Ангел Карадаков

Виж още

За земното и небесното

От св. Библия знаем, че Бог създал човека “от земна пръст” и след това вдъхнал ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *