Слънце мое сяйно, мила мамо!
Моя радост, тиха моя скръб!
В тоз далечен край да знаеш само,
колко твоят образ ми е скъп!
Във деня, кога се разделих
от обятията твои топли,
аз не плаках, аз бях твърд и тих,
но в сърцето си чух глухи вопли.
Сам не знаех, че за мен си ти
въздух, слънце, сянка благодатна,
че без тебе ще ме сполети
толкоз мъка, майко моя златна!
Докато при теб и с теб живях,
не усещах добрините твои.
Аз не виждах нищо чудно в тях.
Смятах, че това права са мои.
Но сега, кога не съм при тебе,
и вей хлад от всеки чужд покров,
как ми липсваш! Как ми е потребен
пламът чист на твоята любов!
Всякога ти сетнята си хапка
даваше ми, за да бъда сит.
И софрата бе за тебе сладка,
щом ме виждаше, че съм честит.
Спомням си подробности сега, —
как над мене в болести си бдяла,
с колко вяра и с каква тъга
Богу си молитвички шептяла.
Как е гряло твоето сърце
като свещ над мене нощи цели,
как напуканите ти ръце
неуморно са за мене плели.
В кухнята, на двора, на чешмата,
с хурка, със игла, на малък стол,
аз те виждам през далечината
все в един и същи ореол.
Ти бе тъй съсухрена, привита,
но велика в своя малък ръст.
всякога изглеждаше честита,
скритом носейки огромен кръст.
О, тогаз не виждах нищо аз!
Тулеха те много дреболии
от очите ми, че всеки час
хвърляше те в нови залисии.
Аз не знаех, че и в дребни грижи
е могло човек да е велик,
че и в най-прихлупените хижи
може да сияе мъченик.
Как копнея да се върна веч,
да прегърна мойта чудна мама!
Мъничка отблизо, отдалеч
ти изглеждаш ми безкрай голяма!
Аз се моля Бог над теб да бди,
за да бъдеш здрава, майко златна,
и да бъдат светли твойте дни
като дълга, светла вечер лятна!
Приеми далечните привети,
мойта обич свежа като крин!
Приеми с това писмо сърцето
пламенно на твоя любящ син!
Март 1949 г.
Автор: Архимандрит Серафим (Алексиев)