Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Всичко ми е позволено,
ала не всичко е полезно;
всичко ми е позволено,
но няма да бъда аз обладан от нещо.“
(1 Кор.6:12)
Тези и още мъдри думи чухме в днешното апостолско четиво, което е положено да изяснява Евангелското. Така е и сега – Апостол Павел, пишейки към Коринтските християни, ни подканва да тълкуваме от различни страни Евангелските събития и притчи и по-конкретно – днешната притча за Блудния син.
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно…“
Ежедневно се сблъскваме със ситуации, които да ни подскажат кое е полезно и кое – не е. На някои обръщаме повече внимание, отколкото е нужно, други… откровено казано – си затваряме очите за тях и ги отминаваме… някак безгрижно. Защото ги искаме, жадуваме да ги „притежаваме“, колкото и да не са за нас. И по този начин те ни обладават.
Всички знаем за това, че Иуда, наричан Искариот, е предал Христа Спасителя за трийсет сребърника. За своето време това не са били никак малко пари. Стигали са човек да си купи неголям имот, дори в околностите на Иерусалим. Тази ситуация нагледно ни показва пример за това, как доброволно допускаме да бъдем обладани: „И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от числото на дванайсетте.“ (Лук.22:3).
Което е точно обратното на думите апостолови: „Няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12).
Страшна е тая ситуация, която да ни накара дълбоко да се замислим относно всяка една наша постъпка – било към Бога, към ближните или към себе си.
От кое наистина имаме нужда? Кое е това за нас, което е за нас? Въпроси, които довличат със себе си и други, също тъй тежки въпроси. Част от отговорите им намираме в думите от посланието на св. апостол Павел, което продължава тъй: „Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ — за тялото.“ (1 Кор.6:13). А има и още: „Тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога.“ (1 Кор. 6:19). И в разрез с това колко ние не щадим тялото си. Защо? Защо така прахосваме това, що имаме? Като блудния син, който прахосал имота си. Защото „Всичко ми е позволено.“ се казва в Св. Писание. И защото е така, някак пропускаме втората част на тези слова, неразривно свързани: „Ала не всичко е полезно“. Блудният син осъзнал това. Но кога? Когато изпаднал в нужда. Тогава се затворил в себе си, прибрал се един вид, дал си сметка, че погубва храма Господен /а това не е много далече от хула против Дух Светий!/ – че погубва самия себе си.
Едно от полезните неща, които е редно да сторим е да се затворим в себе си преди да изпаднем в нужда; преди да се поставим в такава ситуация, в която искаме-не искаме да теглим чертата и да си кажем: това е, сгреших! Да си дадем сметка какво унищожаваме, което ни е дадено даром и за което ние нямаме никаква заслуга – още по-малкото да притежаваме.
В тези моменти на осъзнаване, с ума и още със сърцето си, можем да изречем с трепет думите: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ (Гал.2:20). Но тъй като молитвата не ни е ежедневие, не по навик, а по живот, лесно допускаме изкушенията да ни приближат, внезапно да ни сграбчат, и преди да се осъзнаем – вече да сме тям подвластни. И тези думи на Светия Апостол, от които животът се подава с всичката си сила, няма да са за нас. Тъй щото без молитвата не живеем, а тихичко тлеем в едно самоцелно съществувание, в което няма ни светлина, ни утеха.
А можем да бъдем изкарани от този унес, който заплашва да ни превземе изцяло. В посланието си Св. Апостол Павел ни напомня: „Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?“ (1 Кор.6:15). Напомня ни нещо, което знаем, но сме забравили. Напомня ни, че ние сме от Господа.
И ако се погледнем отстрани, па макар и за не много време, ще съзрем място, напомнящо на гроба, в който е положен Иисуса Христа. Ще се зачудим, както Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия са се чудили и говорили помежду си: „Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“ (Марк.16:3). Но понеже сме запустели, понеже не полагаме достатъчно грижи за Господния храм, който сме ние,… когато наближим мястото /когато наближим себе си/, ще видим „Че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен.“ (Марк.16:4-6). И ще осъзнаем с болка, с ням ужас, неизразим с човешки слова, че в душата ни е празно, тихо, и само печал – като вихрушки вятър всред изоставена сграда – е това, което е останало от нас.
За да не се стига до тази толкова изпълнена със самота ситуация не е нужно много. Само молитва, само вяра в Христа Иисуса, защото: „Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си.“ (1 Кор.6:14).
Ето това е полезното за нас, по този начин – като се молим, и като вярваме в Господа и Спаса нашего Иисуса Христа – ще успеем да чуем думите на Св. Ап. Павла до Филипяни: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се.“ (Фил.4:4). Тъй ще съхраним себе си, ще се съединим с Господа – „А който се съединява с Господа, един дух е с Него.“ (1 Кор.6:17).
И ще разберем, че „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12).
Амин.
Автор: Христо Димитров
