Начало / Коментар / Да се вземеш на сериозно или колко е лошо да си повярваш в Църквата

Да се вземеш на сериозно или колко е лошо да си повярваш в Църквата

От край време си имам един любим писател, който в един труден момент малко ми помогна. Името му е Гилбърт/ Джилбърт Кийт Честертън.
В едно свое есе „Обвинение в неуважителност“[i]той пише следното: „Ако държите да бъдете важен, ако отвътре ви напира прекомерна сериозност, моля ви, насочете я  към тези неща. Тук тя никому няма да навреди. Вижте прекрасните  шотландци и се поучете от тях: за вярата те винаги говорят шеговито,  за голфа – никога. Вие няма да заиграете по-лошо голф, ако заговорите за него твърде сериозно, но може да се превърнете в лош християнин, ако започнете да се отнасяте твърде тържествено към вярата.“ И се замислих.

Да се говори шеговито спрямо вярата не значи да се сквернослови. Поне аз така разбирам нещата. Надявам се да не съм само аз, тъй като ако бях само аз, а останалите онлайн потребители не мислят така,  това би ми навлякло много негативни коментари в мрежата, от които нощем не спя, тюхкам се и се въртя, и час по час отварям да видя няма ли някой положителен коментар, та и аз да заспя най-сетне. Да се говори шеговито, не означава и да си правим шегите на чужд гръб. Или по-ясно казано да се шегуваме с живота във вярата на другия и неговия път към Спасение. Но има един отрасъл хора, за които честичко си мисля. Моля се Богу да ме опази и да не стана такъв. Ще го нарека : Прекалена църковност!
Прекалената църковност не е като Еболата, не е заразно, освен при неумните хора или тези с голямо църковно его. Тя се изразява да познаваш всички в Църквата, да говориш с увереност за техните скрити и явни грешки, да умееш да морализаторстваш относно теми нашето общество, какви сме ние безбожници, ще е така докато не се покаем и т.н. Изразява се още в умението да говориш надълго и нашироко с клишета или със заучени верови постулати ( отварям една скобка: няма лошо да цитираш правилата на св. Църква или Свети Отци като пример, но тук говоря за изядените книги и тяхното неосмисляне). Но най-лошият симптом е това, че човек се е взел насериозно. Той вече ще прави това и това, на негова воля само, за да постигне това и това. Той вече опитно говори за състоянието на Църквата, коментира я и се изразява неделикатно относно някои нейни членове. Взелият се насериозно член на Св. Църква макар с рядък или честичък църковен живот, предпочита да коментира темите с такава вещина, че и аз не знам какво сравнение да дам.
Не харесвам взелите се насериозно хора. Простете. Може би защото съм лентяй. Може би защото предпочитам да гледам в една точка и да размишлявам, отколкото да се взимам насериозно. И абсурдът е, че цялата тази църковна сериозност е, че те отдалечава от Църквата. От същината ѝ. Говориш, обсъждаш насериозно разни външи неща свързани с нея, но дълбочината на вярата остава далеч. Затормозяваш се с неща, буквално се затормозяваш и в този момент казваш: „Писна ми от тая църква, от тая църковност.“ Знам това, понеже и аз съм бил от тази страна. Но всъщност това не е църквата, това си ти, това е този човек и в крайна сметка не трябва ли по-скоро да извикаш: „Писна ми от тази прекалена сериозност!“?
 
Автор: Божин Дончев

 



[i] То може да бъде намерено на адрес http://dveri.bg/3x6h

За Ангел Карадаков

Виж още

Победата над егото започва с покаяние

Съвременната психология ни казва, че трябва да се чувстваме добре в себе си и ни ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *