Начало / Коментар / Да се вземеш на сериозно или колко е лошо да си повярваш в Църквата

Да се вземеш на сериозно или колко е лошо да си повярваш в Църквата

От край време си имам един любим писател, който в един труден момент малко ми помогна. Името му е Гилбърт/ Джилбърт Кийт Честертън.
В едно свое есе „Обвинение в неуважителност“[i]той пише следното: „Ако държите да бъдете важен, ако отвътре ви напира прекомерна сериозност, моля ви, насочете я  към тези неща. Тук тя никому няма да навреди. Вижте прекрасните  шотландци и се поучете от тях: за вярата те винаги говорят шеговито,  за голфа – никога. Вие няма да заиграете по-лошо голф, ако заговорите за него твърде сериозно, но може да се превърнете в лош християнин, ако започнете да се отнасяте твърде тържествено към вярата.“ И се замислих.

Да се говори шеговито спрямо вярата не значи да се сквернослови. Поне аз така разбирам нещата. Надявам се да не съм само аз, тъй като ако бях само аз, а останалите онлайн потребители не мислят така,  това би ми навлякло много негативни коментари в мрежата, от които нощем не спя, тюхкам се и се въртя, и час по час отварям да видя няма ли някой положителен коментар, та и аз да заспя най-сетне. Да се говори шеговито, не означава и да си правим шегите на чужд гръб. Или по-ясно казано да се шегуваме с живота във вярата на другия и неговия път към Спасение. Но има един отрасъл хора, за които честичко си мисля. Моля се Богу да ме опази и да не стана такъв. Ще го нарека : Прекалена църковност!
Прекалената църковност не е като Еболата, не е заразно, освен при неумните хора или тези с голямо църковно его. Тя се изразява да познаваш всички в Църквата, да говориш с увереност за техните скрити и явни грешки, да умееш да морализаторстваш относно теми нашето общество, какви сме ние безбожници, ще е така докато не се покаем и т.н. Изразява се още в умението да говориш надълго и нашироко с клишета или със заучени верови постулати ( отварям една скобка: няма лошо да цитираш правилата на св. Църква или Свети Отци като пример, но тук говоря за изядените книги и тяхното неосмисляне). Но най-лошият симптом е това, че човек се е взел насериозно. Той вече ще прави това и това, на негова воля само, за да постигне това и това. Той вече опитно говори за състоянието на Църквата, коментира я и се изразява неделикатно относно някои нейни членове. Взелият се насериозно член на Св. Църква макар с рядък или честичък църковен живот, предпочита да коментира темите с такава вещина, че и аз не знам какво сравнение да дам.
Не харесвам взелите се насериозно хора. Простете. Може би защото съм лентяй. Може би защото предпочитам да гледам в една точка и да размишлявам, отколкото да се взимам насериозно. И абсурдът е, че цялата тази църковна сериозност е, че те отдалечава от Църквата. От същината ѝ. Говориш, обсъждаш насериозно разни външи неща свързани с нея, но дълбочината на вярата остава далеч. Затормозяваш се с неща, буквално се затормозяваш и в този момент казваш: „Писна ми от тая църква, от тая църковност.“ Знам това, понеже и аз съм бил от тази страна. Но всъщност това не е църквата, това си ти, това е този човек и в крайна сметка не трябва ли по-скоро да извикаш: „Писна ми от тази прекалена сериозност!“?
 
Автор: Божин Дончев

 



[i] То може да бъде намерено на адрес http://dveri.bg/3x6h

За Ангел Карадаков

Виж още

Ловчанският митрополит Гавриил: Нищо политическо няма в решението ни за Македонската църква

Пред БНР Негово Високопреосвещенство Ловчанският митрополит Гавриил обясни, че решението на Светия Синод на БПЦ да признае ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *