Начало / Интервюта / Проф. Иван Желев: Имаме нужда от ръководство с личен пример и от Христовия закон

Проф. Иван Желев: Имаме нужда от ръководство с личен пример и от Христовия закон

В навечерието на Християнския празник „Въведение Богородично“ ви представяме интервю дадено за блог „Добротолюбие“ от проф. Иван Желев. С проф. Желев си говорим за това, какво е мнението на Църквата за така нареченото „съжителство на семейни начала“. Защо семейството се разпада и какво трябва да се промени в него, за да остане то цяло? И какво друго честваме на този ден?
– Проф. Желев, днес в България много от семействата живеят разделено, много от тях не празнуват този ден. Защо семейството постепенно отпада, т. е. брачният съюз отпада?
– Живеем във време, когато ценностните системи на обществото са сериозно разклатени, религията не играе вече тази роля в личния живот на хората, затова и семейството не е онази ценност, каквато я разбира и проповядва християнството. Не бих казал, че семейството, брачният съюз отпадат, но наистина за много млади хора – а и не само млади – скрепяването на брачните отношения с благослова на Църквата не е необходимост, колкото и да е лошо това за личността и за обществото. Това е бомба със закъснител за общественото развитие и следващите десетилетия вече ще берем горчивите му плодове.

– Какво е мнението на Църквата за така нареченото „съжителство на семейни начала”?
– Това е грях от гледна точка на християнската нравственост. Грях е и отказването от благослова на Църквата. Каквито и «оправдания» да имат живеещите по този начин за това, че не се обвързват дори по предвидения от гражданския закон начин, отказът от църковен брак за християните е непростим. Естествено е, че не мога да говоря от името на Църквата, но съм убеден, че и Църквата като институция не може да има по-различно мнение по въпроса.
– Дали младите хора се обръщат към Църквата? Не живеем ли във време, в което децата довеждат родителите си в храма?
– Младите хора търсят опора във вярата, при това значително повече, отколкото по-възрастните, техните родители, например. Затова не рядко младите попадат и в мрежите на различни опасни религиозни движения, които са се втурнали «като люти вълци» (Деян. 20:29) в нашата страна. Но по начало при младите хора боготърсежът е по-силен и ако те намерят «пътя към храма», стават добри и дейни християни. Много са и случаите, когато децата, наистина малки деца, запознали се с вярата на своите прадеди (защото бащите и дедите им често пъти не я познават!), стават причина и родителите им да се замислят за вярата, да се заинтересуват от нея, да направят първите си стъпки към Оня, Който «е пътят и истината, и животът» (Йоан 14:6). Наистина, неведоми са пътищата Господни! Той намира най-различни начини, за да ни поведе по пътя на спасението. Стига ние да имаме очи и уши за Неговия спасителен зов.
– С решение на Св. Синод на Българската православна църква от 1929 г. празникът Въведение Богородично в България се чества и като Ден на християнското семейство и на православната християнска учаща се младеж. Каква е разликата между тогавашното семейство и днешното такова?
– Разликата в качествено отношение не е много голяма. Защото в ония години, в изключително трудните години след войните през второто десетилетие на миналия век, сред нашия народ намират почва и широко разпространение определени политически идеи, а заедно с тях и «присъдружният» им атеизъм. За съжаление тогава тъкмо учители и въобще много представители на интелигенцията ни прегръщат безбожието и убедено го насаждат у младите, дори у децата. Затова решението и преди всичко отеческото внимание на Св. Синод на БПЦ през 1929 г. е насочено предимно към младежта, а в проекция и към семейството. Това основание за установяване на празника с акцент върху въцърковяването на младите хора не е отпаднало и едва ли някога ще отпадне. Защото това е постоянната и неотменима мисия на Църквата – да води хората до Христос.
– Какво трябва да се промени, за да може семейството да се завърне отново на онази висота, на която е било преди?
– Много неща трябва да се променят и това са промени изключително в личен план: да осъзнаем, че имаме нужда от вярата, надеждата и любовта, от Христовия закон, за да живеем наистина като Негови последователи, които възприемат другия човек като ближен, колкото и той да е далече от тях в едно или друго отношение. При това безусловно е нужна вяра, за да се градят и морални устои. Няма и не може да има безрелигиозен морал, а опитите за «създаването» му доведоха до това, днес ислямски проповедници да говорят за «покварения християнски свят». Отделен въпрос е, че нашият свят е все по-малко християнски, но че с нравствеността сме я закъсали тотално, това се вижда на всяка крачка. Естествено, за това не е виновно християнството, а вината е тъкмо в отстъпването от християнската вяра и нейната нравственост. И това сякаш най-очетливо проличава в семейството.
– Как вярващите хора приемат случващото се днес в световен план – еднополовите бракове и прочие?
– Вярващите хора не възприемат тези извращения на междуличностните и обществените отношения, но политическите ръководители на национално и местно равнище им налагат да го приемат и то като нещо напълно нормално. Боя се, че постепенно ще почнем да привикваме и с тези безобразия. Защото бедата не е толкова в наличието на греха, колкото в парадирането с него и предлагането му за норма, при това norma normans, т. е. норма, която формира някаква гибелна за обществото нормативност. И християните са длъжни да надигат глас срещу тези извращения на нравствените и социалните парадигми, независимо от това, дали някой ги чува или не. Наш дълг е да сочим правилното, а избирането на погрешното си остава отговорност на избралите го.
– Българското духовенство достатъчно подготвено ли е  да отговоря на тези парливи и неприятни въпроси, които днес все повече стоят пред младия човек?
– Да, днешното ни духовенство в преобладаващата си част е добре подготвено и по тези въпроси, но сякаш не е достатъчно активно в отстояването на правилните позиции. Свещенството, а и началниците им понякога може би си мислят, че никой не ги слуша, но съм убеден, че техният глас-камбана се чува, а и хората имат нужда да го чуват. Младите хора имат нужда от ръководство, което не е само с думи, но и с личния пример, дори бих казал – преди всичко с пример!
– Какво трябва да се промени, за да може този празник да влезе и в българското училище?
– Много трябва се промени и тук. Но когато политическите ръководители на страната ни не дават да се издума за обучение по Религия на децата в училище, какво може да се очаква от тях? Ако децата не се запознават с основите на традиционната религия на нашия народ, няма как да празнуват нещо, което не го разбират. Има още голям и труден път да се извърви. Важното е да го осъзнаем и да тръгнем напред.

С проф. Иван Желев разговаря Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

Митрополит Антоний: Бог ни изпраща изпитания, за да провери дали не сме го загърбили

В „Темата на NOVA” репортерът Анна Ангелова и операторът Георги Георгиев ни срещат с пазителите ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *