Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Ето, давам ви власт да настъпвате
на змии и скорпии и на всяка вражеска сила;
и нищо няма да ви повреди.”
(Лук.10:19)
Господ Бог казва: „Царството небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде.” (Мат.13:24-25). Тук се усеща лек, едва доловим, повей на страх. А това е така защото човек се страхува. Поради увредената човешка природа човек е отнел възможността си да преценява вярно, нищо че още от Старите Времена „Адам стана като един от Нас да познава добро и зло.” (Бит.3:22), както разкрива Господ Бог. В тази греховност човек, всеки човек – без изключение /който вярва в Спасителя; който вярва, че „Иисус е Христос, Син Божий”, който вярва, че „Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина.” (Иоан.1:14)/ има нещо в себе си, което в цялата тъмнина и слепота да го води безпогрешно. Това „нещо” е личната съвест. Вървяща неразделно, ръка за ръка, в дъжд и пек, със свободната човешка воля.
Чрез нея и нейното човешко разбиране и още по-погрешното нейно тълкуване човек е „свободен” да избира това или онова. Да прави избор всеки миг. Във всеки момент през своя съзнателен – или не – живот. Избира как да постъпва, когато настане време за жетва! Това време е всеки ден. Тази жетва е самият той – човекът. Тази жетва сме всички ние. От нас зависи дали ще чуем: „Враг човек е сторил това.” – че на нивата ни, тази нива, вътре в нас, са посети плевели. И то не само посети, ами дали ние сме позволили това. От нас зависи дали по време на жетва ще успеем да отделим житото от плевелите, а него да приберем в житницата си. Която житница едновременно се пречупва през призмата на егото и съвестта ни.
Изборът, а с него и възможността да сгрешим, е приблизително напълно реална, и то без изключение, ако в сърцето си не се надяваме непрестанно на Божията милост, любов и прошка! Затуй, когато преди да подхванем кое-да-е начинание, в сърцето ни е потребно да е горещата молитва към Господ Иисус Христос. Тогава ще бъдем като един от седемдесетте Негови ученици и ще чуем от Него словата: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди.” (Лук.10:19).
Тук е тънкият момент, където можем болезнено да се порежем от опасната наклонена плоскост, по която ще тръгнем. Точно защото имаме свободната воля. Точно защото съвестта ни нашепва правилния избор и ни показва достатъчно ясно: и кое е житото /а то е „Възлюби Господа, Бога…, и ближния си като себе си.” (Лук.10:27)/, и кои са плевелите /а това са всичките ни вродени и /особено/ придобитите предразсъдъци; цялата осъдителност, с която – по човешки представи – човек човека осъжда. И с това той – човекът – влиза доброволно в грях/.
А двете заедно – и свободата да избираме, и съвестта ни /която е нашето мерило за правда/ са нивата, от която на снопове да вържем плевелите и ги изгорим. И те да отпаднат от нас, а после – и извън нас. За тях – плевелите – които са нашите страсти /както ни посочва Св. Ап. Иоан Богослов: „Защото всичко, що е в света — похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят.” (1 Иоан.1:16), и после още – които са нашите грехове /породени от малодушния ни страх да не би някак покрай плевелите да вържем всред сноповете и житните класове/, които са и нашите бесове, Господ Бог казва: „Видях сатаната как падна от небето като светкавица.” (Лук.10:18). А това се случва всеки път, когато се борим със страстите си и им надделяваме.
Но за да не треперим егоистично над всеки житен клас, да не гледаме осъдително над всяка плевел, трябва да приличаме на човек „посеял добро семе на нивата си”.
Всяко едно наше начинание бива да е подкрепено от молитвата. Само с помощта на молитвата не ще заспим, а ще сме будни. Така ни наставлява Светия Апостол Матей: „Бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човеческий.” (Мат.25:13). И точно защото „Всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме.” (Евр.4:13) много трябва да внимаваме през целия си съзнателен – или не – живот какви са постъпките ни спрямо Бога и спрямо ближния. Как се грижим за нивата си и дали тя ще даде добър плод – или не.
Всеки един от нас има възможност да бъде един от седемдесетте Христови ученици. Но! Поради нашата гордост, поради нашия страх и поради нашата свободна воля да правим каквото си искаме някак сме точно обратното.
Ето къде е опасността. Изборът. След което ние се възгордяваме! че сме успели. Ние сме успели. Тук на заден план като че остава Божията помощ към нас и молитвата, която сме отправили към Него – само до преди час дори. Като че забравяме, че в отклик на молитвата ни можем да кажем: „Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам.” (Лук.10:17). Защото сме заслепени от успеха си. Гордостта ни прави слепи и тази слепота не само ни отдалечава от Господ, но при слепотата, причинена от възгордяването ние все едно се отмятаме от Бога! За което Господ Бог Иисус Христос казва: „Който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил.” (Лук.10:16).
Това не бива да се случи! Ние не бива да допускаме да стане. И то не ще се случи, ако всеки ден отправяме молитви към Господа и Спаса нашего Иисуса Христа. Тогава ще бъдем радостни от това общение с Бога. А за да бъде радостта ни от успеха красива като докосване на цвете, след – още повече: дори по време – на начинанието непрестанно /заедно с молитвата ни/ е нужно да благодарим Господу, че не ни е изоставил. Че Е до нас.
Тогава, в Негово име, нищо няма да ни повреди.
Тогава ще можем да чуем Неговите думи, отправени лично към всеки един от нас /който вярва в Спасителя; който вярва, че Иисус е Христос/: „Обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” (Лук.10:20).
Амин.
Автор: Христо Димитров
