Начало / Интереси / беседи / Греховете увеличават тъгата.

Греховете увеличават тъгата.

От какво могат да бъдат предизвикани тъгата и депресията? Твърде често от бремето на греховния живот, от неизповяданите и неразкаяни грехове. Тежко е да носим такова бреме. Защото съвестта, този Божи глас, говори във всеки човек.
Млада жена се обърнала към известен психотерапевт с оплакване от тревожност и потиснатост. Нейната младост била преминала много бурно: множество блудни връзки, неуспешен брак, развод… При това тя била възпитана в традиционно, патриархално семейство, в която се грижели да й внушат (за жалост, неуспешно) строги нравствени правила. Ситуацията е пределно ясна: гласът на съвестта и срамът заради греховния и развратен живот изобличават жената, и тя, не знаейки как да постъпи, изпада в отчаяние. Освен тъгата, я измъчват и страхове. Има чувството, че ще й се случи нещо и със сигурност ще бъде наказана за греховете на младостта.

Но какво я съветва лекарят? Той утешава пациентката с думите, че младостта такава и трябва да бъде – бурна и весела, и че тя за нищо и пред никого не е виновна. Той не решава проблема, а само го „потулва” и „замазва”, приспивайки съвестта на жената със своята защита. Ясно е, че такова „лечение” ще даде само временна утеха. Проблемът, тоест бремето на ранните грехове, остава. Дори и гласът на съвестта не може да бъде заглушен напълно. Действително, депресията, предизвикана от срама заради греховете, може да бъде преодоляна единствено с покаяние и очистване в тайнството изповед. Ако човек искрено се кае, изповяданият грях остава само лош сън. Много е полезно, ако получим и епитимия от свещеника и, естествено, да стъпим на пътя на изправянето и борбата с греха. Случва се грехът да е изповядан, а неговите разрушителни последици да останат. Съвестта е като извор, който сме засипали с камъни и залели с бетон, но той рано или късно ще избие на повърхността.
Да обобщим нашата тема. Борбата с тъгата се води, като се утвърждаваме във вярата в Бога и надеждата на Него. Трябва да се научим да забелязваме Неговите безбройни благодеяния в своя живот и да бъдем благодарни за тях. Борбата с тази страст изисква постоянно усилие. И то наше лично. Защото „спасението на давещите се е дело на самите давещи се”. Тъгата и унинието са разслабеност на волята, а нея само човек може да възпитава.
Бог не ни спасява без самите нас. Той ни изпраща помощ и средства, а ние трябва да ги използваме. Между другото, на тази тема съществува и една поучителна притча, също така за давещ се. Къщата на един човек се оказала в наводнено място. И ето, водата прииждала все повече и повече, и давещият  се преместил на тавана. Впрочем, той вярвал, че Бог ще го спаси.
Наоколо минавали хора с лодки и викали към него: „Скочи при нас, ние ще те спасим!”, а той решително им отговарял: „Не, мен Бог ще ме спаси!”. А през това време нивото на водата се покачвало все повече и повече… Човекът се преместил на покрива. Минал и един сал, но той пак пропуснал случая да се спаси, мислейки, че Господ ще го избави. Нещастникът вече до гуша във водата, видял как плава една голяма дъска, но пропуснал и нея, мислейки, че Господ ще му помогне по чудесен начин. Накрая човекът загинал и душата му застанала пред Бога. „Господи, защо не ме избави от бедата, когато аз така твърдо вярвах и така усърдно Ти се молех!” И Бог му отговорил: „Аз три пъти ти изпращах средства за спасение, но ти всичките три пъти отхвърли Моята помощ”.
Страстите на тъгата и унинието, макар и сходни помежду си, все пак не са едно и също.
Ето как определя греха на тъгата свети Игнатий (Брянчанинов): „Това е огорчение, скръб, загуба на надежда на Бога, съмнение в Божиите обещания, неблагодарност към Бога за всичко, което се случва, малодушие, нетърпеливост, отсъствие на самоукорение, оплакване от ближния, ропот, отричане от подвига на многотрудния християнски живот и скрито намерение да слезем от неговото поприще”. Отказване от бремето на кръста – от борбата със страстите и греха.
Ето и някои от характерните черти на унинието: „Леност за всяко добро дело, особено за молитва. Оставяне на църковното молитвено правило. Изгубване на памет за Бога. Оставяне на непрестаната молитва и душеполезното четене. Невнимание и бързане в молитвата. Нерадение. Неблагоговение. Безделие. Излишно успокояване на плътта със сън, излежаване и всякакъв вид изнеженост. Търсене на спасение без труд и жертви. Преминаване от място на място, с цел избягване на трудностите и себеотрицанието. Чести разходки и посещаване на приятели. Празнословие. Богохулство. Оставяне на поклоните и останалите телесни подвизи. Забравяне на собствените грехове. Забравяне на Христовите заповеди. Нерадение. Унес. Изгубване на страха Божи. Ярост. Безчувствие. Отчаяние.” 
 
Превод от сръбски:Татяна Филева
 
Източник: www.prijateljboziji.com.
Из книгата „Православна аскетика за миряни”

За Ангел Карадаков

Виж още

Църквата след апостолите

Десетилетията, разделящи апостолското „начало“ на Църквата от средата на II век са ни оставили много ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *