Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Паисий Хилендарски
(1722-1773)
Народен будител, усновоположник на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Данните за живота на Св. Паисий Хилендарски са много оскъдни; не е известно и светското му име. На 23 год. отива в Хилендарския манастир в Св. Гора, където брат му Лаврентий е монах, а по-късно и манастирски игумен. Тук св. Паисий Хилендарски приема монашество. През 1762 год. той завършва написването на „История славянобългарска“. Сам св. Паисий Хилендарски пише в заглавието на труда, че е йеромонах и живее в св. Гора, където идва от Самоковска епархия през 1745 год. В кондиките на Зографския и Хилендарския манастир се съдърцат сведения, че в Хилендар действително е живял монах Лаврентий, родом от Банско. От Банско бил и хаджи Вълчо, който често посещавал св. Гора и правел дарения за манастири. Въз основа на тези данни и на други сведения и съображения може да се приеме със сигурност, че св. Паисий е роден в Банско, което влиза в Самоковската епархия, и че освен Лаврентий има и още един брат – хаджи Вълчо. По това време Банско е цветущо занаячтийско и търговско селище, чийто жители пътуват из Европейска Турция и извън нейните предели като търговци – износители на памук. Вероятно хаджи Вълчо е бил такъв търговец – износител. Важни данни за биографията на Паисий Хилендарски се съдържат в послесловието на „История славянобългарска“. Хилендарският монах съобщава, че по време на написването на труда, той е йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир. Разяждан от „ревност и жалост“ за българския род, че няма събрана на едно място история за своето минало и за делата на своите царе и светци, той полага големи усилия, за да събере сведения за историята на България. Презрял своето главоболие и другите страдания, за да осъществи голямото си желание, отива „и в Немска земя“, където се запознава с историята на Мавро Орбини, за сърбите и българите. Паисий Хилендарски съобщава, че не е учил нито граматика, нито светски науки, но е написал книгата си „за простите българи“. В края на послевието Паисий Хилендарски пише : „и я съставих в манастира Хилендар при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-старт от мене: той тогава имаше 60 години, а аз – 40. В това време Хилендар даваше данък на турците 3 хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята… и дойдох в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род…“
След като завършва ръкописа, Паисий Хилендарски го дава за преписване на чисто на по-опитен манастирски събрат. След това той обикаля българските земи за да го разпространява сред българите, за които е предзначено. Към тях той се обръща с призева: „Преписвайте тая историйца… и пазете я да не изчезне!“ Няма данни за местата, които Хилендарския монах посещава при разпространяването на своя труд. Достоверни сведения има само за отиването му в Котел, където историята е преписана от Софроний Врачански през 1765 г. и в Самоков – от Алексий Попович през 1771 г. Липсват точни данни и за смъртта на Паисий Хилендарски, накои изследователи смятат че той е живял до дълбока старост. В една Зографска кондика се съобщава, че монах с името Паисий е умрял през 1773 г., когато е съпровождал поклонническа група за св. Гора. Въз основа на нови изследвания и документи се предполага, че смъртта е застигнала Паисий Хилендарски на път за св. Гора в село Амперино през 1773 г.
Средата, в която живее Паисий Хилендарски допринася много за духовното му издигане. Атонските манастири през 17-ти и 18-ти век са средища на църковно – религиозен и просветен живот за гърците, българите, сърбите и другите източноправославни народи. Монашеските братства в тях поддържат връзки с Русия, Влашко, Молдова, Австрия и Далмация, а отделно монаси посещават и западна Европа, откъдето на Балканите и на св. Гора проникват идеите на хуманизма, рационализма и просвещението. В средата на 18-ти век Е. Вулгарис създава в св. Гора тъй наречената Атонска академия, в която наред с църковно-религиозните дисциплини се преподават и светски науки. Идеите, които Паисий Хилендарски влага в „История славянобългарска“, се оформят у него чрез общуването му с монаси и мирски лица от други народи в св. Гора, чрез опознаването на бита, страданията и стремежите на българския народ и при пътуванията му из България и други земи като водач на поклоннически групи. Надарен с буден ум и необикновенна проницателност, той схваща промените, които се извършват в българското общество. През първата половина на 18-ти век в Османслата империя се засилва процесът на разложение на Спахийската военнофеодална система и преминаване към чифликчийството; зараждат се кап. отношения и българска буржоазна класа, която по своя характер е предимно търговско-занаятчийска. Прозрял изискванията на новото време Паисий Хилендарски става изразител на социалните стремежи на тази класа – потенциален носител на идеите на националното възраждане. Той долавя и опасността от народностно обезличаване на българите поради гърченето на част от върхушката на новообразуващата се търговско-промишлена класа и политиката на гръцкото духовенство за елинизания на българските църкви и училища, и на духовния и културен живот.
В св. Гора Паисий Хилендаски издирва и проучва много паметници от миналото на българския народ – грамоти на български царе, жития на светци, исторически хроники, паметници, списъци на старобългарски и среднобългарски книги и др; както сам пише, всичкия тоя материал, възлизащ на 40 домашни източника. В библиотеката на Сръбска Патриаршия в град Карловци, където отива по поръчение на игумена на Хилендарския манастир, Паисий Хилендарски се запознава с историографските трудове „Деяния църковная и гражданская“ (1719) на Цезър Бароний и „Книга историография..“ (1722) на Мавро Орбини, преведени и издадени след съкращения и преработка на руски език. Оценката на Цезър Бароний – „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим“, възпламенява Паисий Хилендарски, вдъхва му силна вяра в неизбежния оврат на народната съдба. С тази вяра е пропит неговия труд и това е една от най-силните му черти. От книгата на Мавро Орбини Паисий Хилендарски черпи основни сведения за историята на българския народ през I и II българско царство. На Паисий Хилендарски допадат симпатийте на автора на славяните, които според Орбини били най-великия народ на света. Като използват критично данните в източниците, Паисий Хилендарски написва първата цялостна история на България, включително и история на Българската църква, наблягайки върху живота на най-заслужилите светски владетели и духовни лица и на онези събития и периоди, когато българската държава достига върха на своето величие и слава. Тази проява на „тенденциозност“ в подхода на Паисий като автор е обяснима и оправдана с оглед на задачата, която си поставя – да даде не само знания за миналото на българския народ, но и да повдигне самочувсвтвието му и да го вдъхнови за борба против неговите врагове. Той формулира триединната задача на българския народ: първа – да запази народния език и да укрепи българското народностно самосъзнание; втора – да си извоюва църковна незавизимост; трето – да отхвърли османското политическо господство.
Написването на „История славянобългарска“ във времето и условията при които живее Паисий Хилендарски е излкючителен книжовен и граждански подвиг. Св. Паисий излиза от рамките на средновековния светоглед и търси нов смисъл и нови ценности на народния живот. Той пръв изработва цялостен поглед върху миналото на българския народ и го оценява от позициите на историческия оптимизъм, на вярата в силите и бъдещето на българския народ въпреки неговото тежко положение под властта на османските завоеватели и патриаршеските владици. В своето съчинени той дава израз на ненавистта си към народните врагове. Паисий Хилендарски не пише с тон на пезпристрастен съдия, а гори от възмущение и гняв, когато разкрива причините и виновниците за народните страдания и беди. Историята му изразява мислите, чувствата и прогресивните стремежи на раждащите се нови класови сили в средата на българския народ. Затова тя бързо се разпространява и служи за един от основните принципи при формирането на хуманистичната и демократична идеология на българското възраждане. С цялата си същност, с характера на своите идеи, с обществено значимия си подвиг Паисий Хилендарски е прототип на новия възрожденски българин. Пръв сред своите съвременници той издига идеята за замяна на средновековната ценностна система за смисъла и съдържанието на човешкия живот с нова – хуманистична. Истински и богоприятен за него човек е този който не само се отдава на молитви за спасението на своята душа, но и обича своя народ и се бори за освобождаването му от неговите потисници, огнетители и грабители.
Изоточник : Енциклопедия България, том 5, 1986 г.
