Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Има едно село в северна България. Нито малко, нито голямо. Там в близост до центъра, между къщите се намира една малка, бяла Църква. Името и не знаех, макар да израснах именно до нея. Вратите и дълго време бяха заключени и затворени. Свещеник никога не идваше, а на Великден се обикаляше, отново на заключени врати. Изпълняваше функцията си, след като някой почине. Тогава един чичко с колело отиваше и започваше да бие с чук по камбанарията.
„Дан- дан –дан. Дан-дан –дан”-тъжно, монотонно … Дворът беше запустял и обрасъл с бъз, коприва и плевели. Оградата направена от бодлива тел,защитаваше сградата, в която никой не можеше да се помоли. Никой не можеше да запали свещ или да остане насаме с Бог.
Там не се извършваха Тайнства. Нямаше Сватби, нямаше Кръщенета, дори погребения. Никой не се изповядваше и не взимаше Причастие. Просто дядо Поп , повикан от близкия град, идваше в къщата ,когато някой почине, после в гробищния парк, за да изпрати починалия , да му попее, докато бабите ридаеха.
С годините , Църквата се бе превърнала в паметник , който бавно се рушеше. Стоеше си там, затворена. Печеше я слънце, валеше дъжд, бе затрупвана от сняг , дори издържа няколко земетресения. От прозореца на стаята ми се виждаше, че няколко от прозорците се бяха счупили и така и никой не ги поправи.
Когато се зашушука, че дворът е станал свърталище на змии, незнайно как , свободната част бе дадена за обработка и отглеждане на боб, домати, краставици. Децата вече спокойно можеха да играят около нея и вече да се събират, за да си разказват страшни истории за призраци и духове, които я обитават.
Бях на 22 години, когато се прибрах за последно там. От прозореца на стаята ми , отново се виждаше същата малка бяла Църква, с леко напукани стени, но все още беше там. Оцеляла във времето, устояла на ветровете, бурите , изгарящото слънце. Все така затворена и живееща сама за себе си. Ничии храм, в който човешки крак не пристъпваше. Безименна и празна. Забравена.
Същата тази Църква днес работи. Предимно по празници. От същото село днес има трима Презвитери и две момичета изучаващи теология. Защото може всеки да затвори входа на Храма, но никой не може да затвори сърцето на човека , нито да спре любовта му към Бога. Никой не може да отнеме правото на друг, да търси Вярата и Спасението.
Същата тази Църква е построена от отец Димитър Христов Попов. Камък по камък. На 18. Ноември 1963г, докато с двете си ръце я строи се разболява от пневмония и умира малко след откриването й. Той оставя след себе си Църквата и историята, която ние, неговите правнуци разказваме до днес. 50-години след откриването , най-накрая отваря врати.
От лятото на 2012 г. православният храм „Света Параскева Епиватска” в село Патреш, Павликенска духовна околия, посреща миряните с изографисан иконостас. Характерното за него е, че е зидан, което го прави уникален в архитектурно отношение, и същевременно изисква специфична стенописна техника.
След като е одобрен от Епархийския съвет на Великотърновската епархия, проектът за стенописването на църквата е реализиран от художник-иконографа Мартин Петров с помощта на учениците му от класа по рисуване към НЧ „Братство – 1884”, гр. Павликени, Мирела Николова и Радослав Атанасов.
Това богоугодно дело става възможно благодарение на всеотдайността и упоритата работа на семейство Никола и Румяна Чингови, членове на църковното настоятелство, и спомоществувателството на дарителите Красимир Чешмеджиев, Христо Христов, СД „Карина Донев и Доневи”, инж. Генчо Чолаков, Георги Боев, Бойчо Йорданов, Раденко Чолаков, Николай Рачев, Милчо Ангелов (от Пловдив), Тодора Александрова, Йордан Сергев.
След като е одобрен от Епархийския съвет на Великотърновската епархия, проектът за стенописването на църквата е реализиран от художник-иконографа Мартин Петров с помощта на учениците му от класа по рисуване към НЧ „Братство – 1884”, гр. Павликени, Мирела Николова и Радослав Атанасов.
Това богоугодно дело става възможно благодарение на всеотдайността и упоритата работа на семейство Никола и Румяна Чингови, членове на църковното настоятелство, и спомоществувателството на дарителите Красимир Чешмеджиев, Христо Христов, СД „Карина Донев и Доневи”, инж. Генчо Чолаков, Георги Боев, Бойчо Йорданов, Раденко Чолаков, Николай Рачев, Милчо Ангелов (от Пловдив), Тодора Александрова, Йордан Сергев.
Надживяла създателя си, много съвременници, ще надживее и нас. Отворила бавно вратите си, но все пак останала , за да ни напомни колко е важно да се съхраним и спасим. Стълб , който ни напомня, че времето изтича и свършва, тук на земята, но вечността принадлежи на Бога.
Автор: Ралица Димитрова
