Начало / Интереси / Проповеди / Светият Архидякон – мъченик…

Светият Архидякон – мъченик…

След Рождество Христово и Събор на Пресвета Богородица днес Светата Православна Църква е отредила да отбележим паметта на Св. Първомъченик и архидякон Стефан и Св.Св. Теодор и Теофан Начертани – всички те мъченици, загинали за вярата, за да живеят в Христа вечно и да греят като светъл пример за нас векове наред.
Не знаем кой и откъде Св. Стефан, описан е като „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий” (Деян. 6:5) и така вършел „големи чудеса и личби между народа” (Деян 6:8). Името „Стефан” в превод на гръцки от арамейски означава „венец, корона”. С мъченическата си смърт той увенчава живота си на праведник и така става искряща скъпоценност в короната на Православието. С вярата и своята непоколебимост. Млад, силен, верен, умен, пръв между дяконите, той проповядва, върши чудеса, достойно продължава делото на Господа Иисуса Христа и на Светите Апостоли. Прозелит, сиреч новообръщенец, той с братята си дякони поема и товара на Мартовото служение, и проповядване и молитва. Защото „дякон” всъщност означава „слуга”. Така всеки, получил първата степен в духовната йерархия, трябва първо да е добър слуга, да умее да съчетае всичко – и материята, и духа, и грижите на хората житейски, и прегледването на вярата им, за да пристъпи нататък, за да служи в молитва и предстои пред Бога като достоен свещеник.

Именно заради служението си Св. Архидякон Стефан е изобразен във всеки храм, на южната врата на Светия Олтар, през която по канон се влиза пред Светия Престол, в обиталището на Бога. Така символично и ние пристъпваме към Бога през себеотрицание, труд, вяра и молитва – като се грижим дори за житейските нужди на ближните си, като се трудим в църквата, като изповядваме вярата си и на дело я живеем. Затова не е малко да сложим масата у дома или в събрание на верни християни, не е срамно да пометем пода в църквата или други неща да извършим, защото сме раби Божии и слуги на ближните си.
А на хулителите и тези, които ни изкушават, че е празна вярата ни, че Светата Църква е място на раздори и е човешко устроение за облага, ще отговорим с примера на първите дякони – Свети Архидякон Стефан, Филип, Прохор, Никанор и Тимон, Пармен и Николай, чрез които за първи път видяхме тайнството на получаването на духовен сан – чрез ръкоположението на Светите Апостоли. Именно в съборност, от цялото множество ученици (Деян. 6:2), тоест всички, които са ги следвали, са поискали да бъдат избрани мъдри мъже, изпълнени с Дух Светий и с молитва и призоваване на Светия Дух полагат ръце върху тях и те стават дякони – първите духовници, ръкоположени от хора, не лично от Иисуса Христа в човешкия Му образ, но с дeйствието на проявлението Божие – Светия Дух. И всички събития нататък показват, че така е угодно Богу, че така се гради и съществува Светата ни Православна Църква вече близо 2 000 години – в съборност, единение, с вяра, чрез тайнствата, в които сам Бог участва чрез ръцете, вярата и молитвите на своите духовници. И затова портите адови няма да й надделеят! (Мат. 16:18) И до днес изборите в Църквата протичат така – по предложение на последователите, верните християни, с благодатта и действието на Светия Дух се ръкополагат всички духовници – от дякони, през митрополити до патриарх. И всеки от тях поема тежкото бреме да бъде достоен предстоятел пред Бога и пастир на верните християни – от начало до край на многогодишното си служение да пристъпва към Животворящите и Страшни  Христови Тайни, да бъде изкушаван и обект на нападки, отвътре и отвън, да бъде Христов войн, но с невидим меч на Слово и вяра, всеки ден. И това всеки ден, всяка нощ, всеки миг – както всеки християнин като нас, но с тая разлика, че него следват мнозина и тези души той води – към погибел или към спасение. И затова врагът е силен, изкушава, напада, притворен и лъжлив, изобретателен и хитър, привлекателен, обещаващ. Само чистият по сърце, силният във вярата, смиреният по душа, който има Бога в сърцето, в душата, в разума и силата си, (Марк 12:30) може да устои. Защото тогава бремето става леко, а игото – сладко (Мат. 11:28), защото Всевиждащият и Сърцеведецът знае какво вършим насаме, какво се случва вътре в нас и за скритото ни въздава наяве (Мат. 6:4), защото и да изгубим живота си за Него – било като сме отхвърлени от света, било като служим на семейството си, като Го носим в сърцето си и го изповядваме с делата на ръцете си и думите на устата си, само като изгубим живота си така, ще го получим, за да живеем вечно. Нека сме търпеливи, нека стоим във вярата. Нека ни хулят. Нека ни се смеят. Нека вдигнат ръце срещу нас, нека камъни да хвърлят. Ние сме Христови и Той е с нас. Няма друга вяра с толкова мъченици, няма други, освен християните, които обичат враговете си и се молят за ония, които ги преследват. Няма друг Бог, облечен в плът, принизил се до нашето човешко битие с всичките му изкушения и трудности, след като толкова пъти сме Му обръщали гръб, за да ни даде пример, че може! Че има надежда! Че с вяра може да пребъдем и да се спасим. Няма друг Бог, загинал и то със смърт кръстна! Затова и Св. Архидякон Стефан повтори пътя Христов – и в живота си на проповедник, слуга и дякон, и в смъртта си изпи горчивата чаша на болката и отхвърлянето, на мъченията и затова каза Неговите думи, като се молеше за убиващите го, затова Св. Богородица и Св. Йоан бяха там в плът, до него, затова Савел, гонителят, одобряващ убийството му. (Деян. 8:1) гледаше. За да станат кървавите камъни алени цветя (Св. Дмитрий Ростовски) и да го увенчаят, за да отвори за нас вратата на мъченичеството (Св. Йоан Златоуст), да разберем какво означава „Аз съм Пътят и Истината, и Животът” (Йоан 14:6), „Аз съм вратата” (Йоан 10:6),  „Мене гониха, и вас ще гонят” (Иоан 15:20) и „…не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.” (Мат. 10:28).
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри, ние, като християни, често празнуваме, празнуваме в радост дори и смъртта на нашите светии, празнуваме всяка среща с Бога, а Той е в света около нас и в нас, в душите ни с Божествената си същност. Ние също така и скърбим и страдаме – страдаме за своите падения и грехове, скърбим за отдалечаването си от Бога. Но ние, за разлика от всички други хора имаме най-ценното – невидимата, но осезаема и могъща подкрепа на безчет светци, на небесните сили, на личния си ангел-хранител, даден ни при кръщението, ние сме в ръката на Господа. И това е нашият истински празник и повод за радост – близостта до Него, единението с Него, проявата на вярата ни към всички около нас – познати и непознати, еднакво наши ближни. Затова след Рождество Христово днес отбелязваме първата смърт за Бога – смърт, превърнала се в истински живот. Затова се покланяме на иконите – защото са от Бога дадени, да ни припомнят за нашата вяра и за св.св. Теодор и Теофан Начертани, превърнали се в живи икони, буквално с телата си, затова и така запомнени. Защото няма нищо малко, ако е сторено за Господа, защото никой подвиг за Слава Божия няма да остане без награда и никой от нас няма да умре за Бога, дори и да загине в плът. Нека помним това и живеем живота си достойно, молитвено и се радваме на всичко, дадено ни от Бога за наше спасение – и трудностите, и чудесата. Всеки ден. Амин!


Автор: Деян Петров 

За Ангел Карадаков

Виж още

Неделя първа подир Петдесетница – Любов към Бога

Когато попитали Христос Спасителя, коя заповед в закона е най-голяма, Той отговорил: възлюби Господа, Бога твоего, ...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *