Добротолюбие Православие, вяра, църква
Бим-м-бам-м, бим-м-бам-м – Биеха коледните камбани. Малкият Тошо се захласна в техния звън. Той не забеляза как се откъсна от ръката на майка си. Докато се огледа, видя се заобиколен от непознати хора, които изпълваха площада пред голямата църква.
– Мамо, мамо! – завика Тошо и затича между хората. – Мамо, къде си?
Никой не му се обаждаше. Само камбаните биеха весело: бим-м-бам-м, бим-м-бам-м! Тошо заплака и се завтече към камбанарията. Като стигна до нея, вдигна ръчички и извика нагоре:
– Мамо, мамо!
Струваше му се, че камбаните ще му помогнат да намери майка си. Но те не искаха да чуят, а все си биеха: бим-м-бам-м, бим-м-бам-м!
Тошо заплака отново. Как ще си отиде самичък? Той знае – майка му го търси сега. Но как ще го види сред толкова хора? По-добре е да се покачи на църковните стъпала. Там ще я чака. Там тя по-лесно ще го забележи.
Тошо се сви на камбанната стълба. „Ей сега ще зажумя – мислеше си той. – Като си отворя очите, мама ще бъде при мене. Тя ще дойде. Тя знае, че не мога да си ида самичък.„
Детето зажумя. Сетне отвори очи, но майка му я нямаше. еддри сълзи потекоха от бузите му. Той пак зажумя.
Изведнъж един тънък гласец се обади до него:
– Защо плачеш?
Тошо погледна и видя едно малко момченце.
– Кажи, защо плачеш? – попита повторно момченцето.
– Загубих мама – отвърна Тошо,като хълцаше. – А не мога да си отида самичък.
– Не плачи – рече момченцето. – Ела с мене! И аз не зная къде е домът ми. Хайде, ще търсим заедно.
Тошо погледна момченцето. То беше облечено в дълга бяла дреха и държеше тояжка в ръка. Тошо го хвана за ръката и тръгна с него. Но малкото момченце съвсем не знаеше накъде да върви. На всяка порта се спираше, хлопаше и питаше: „Тук не е ли домът ми?“. Но навсякъде го пропъждаха. То изреди много врати, ала никъде не чу добра дума.
Най-после бялото момченце наведе глава, седна на един камък край пътя и цаплака. То плачеше тъй жално, че Тошо поиска да му помогне.
– Малък или голям е твоят дом? – попита Тошо.
– Не зная – отговори момченцето. – Пратиха ме да диря и ми рекоха, че имам дом на много места. Но не ми казаха къде!
Тошо се замисли. Той чу отново коледните камбани, които биеха отдалече. И изведнъж си спомни за бедня обущар, който живееше близо до тяхната къща. Той обичаше децата и животните. Винаги имаше малко халва и симид за малките си гости. Всякога намираше някой кокал или месце за бездомните кучета и котки. Там, в малката къщурка на бедния обущар, беше хубаво и тихо. Там ще отворят на малкото момченце. Но как да намерят къщурката на обущаря?
– Студено ми е – рече момченцето с бялата дреха.
Тошо видя, че то носи само тая тънка дреха и трепери от студ. Дожаля му още повече за бедното момченце. Той сне палтенцето си и го метна на гърба му. Тогава, кой знае как, си спомни откъде трябва да мине, за да намери къщата на обущаря.
– Ела – каза Тошо и хвана другарчето си за ръка. – Аз зная къде да те заведа.
След малко двете деца стояха пред малка схлупена къщурка. Прозорчето й светеше. Отвътре обущарят пееше:
Бог се роди, Коледе ле,
снощи вечер, по вечеря…
Щом чу песента, малкото момченце плесна с ръце и извика:
– Тук е!
После върна палтото на Тошо. – Ще се видим ли пак?
– Аз съм малкият Христос – отговори момченцето. – Когато поискаш да ме видиш, ще ме намериш в къщата на бедния обущар.
Тошо разтвори очи. Той поиска да попита още нещо. Но малкото момченце веднага изчезна. Тогава Тошо разтвори още по-широко очи и изведнъж прогледна. Той видя, че не е пред къщата на обущаря, а в малкото си легло. Над него стоеше майка му и му се усмихваше.
– Мамо! – извика радостно Тошо. – Къде беше?
– Виждаш ли! Който не слуша, така се губи! – отвърна майка му. – Добре, че добрият Господ ми помогна да те намеря на стъпалата, дето беше заспал.
– А къде е малкият Христос? – попита Тошо.
– Той ти прати тази играчка – рече шеговито майката и му подаде една красива топка.
Тя не знаеше, че Тошо наистина беше видял тая нощ малкия Христос.
Д. Шишманов
Из книгата: „За да бъдем по-добри“.
