Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби“ (Рим. 12:6)
Братя и сестри,
В днешното апостолско четиво чухме как апостол Павел учи християните от град Рим, че според Божията благодат всеки човек има различна дарба, която трябва да упражнява за обща полза и радост.
Много от нас не откриваме дарбите си, може би, защото не притежаваме очите, които вярата дава на човека. Какъв е критерият на призванието и дарбите? Има един ясен критерий, очертан от св. апостол Павел: „Та вярата ваша да се утвърдява не на човешка мъдрост, а на силата Божия“ (1 Кор. 2:5).
Имаме ли вяра в Бога, няма да се заблудим от онова, което трябва да вършим.
По-нататък в наставленията си към Римляните апостолът напомня, че всяко служение изисква постоянство. На вярващите той казва: „Постоянствай“. След това той изиска да вършим всичко в живота си съвестно. По съвест не означава по интерес. Точно обратното. Съвестта ограничава действието на интереса, който често проваля истинските ни намерения и действия.
Апостол Павел казва за мярката на вярата ни така: „… Имаш ли пророчество, порочествувай според вярата;“ (Рим. 12:6)
Какво означава според вярата? Според нашата вяра, тази, която носим в сърцето си и постоянно губим, или според вярата, каквато я искаме и трябва да бъде?
В посланието до Коринтяните нали се казва: „а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,“ (1 Кор. 13:8) Нашата вяра колко е? Защото, както казва Спасителя: „ако имаме вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и та ще се премести;“ (Мат. 17:20).
Да, ако това, което казваме идва с любов, то тогава нека пророчествуваме според вярата. Вярата. Тази неугасима искрица в нас, която толкова пъти поднасяме на разбеснелите се ветрове на ежедневието си. Която толкова пъти оставяме без надзор – и й позволяваме да угосне. Която отдалечаваме от нас. И се сещаме за нея само, когато стане лошото. През останалото време рядко се сещаме за нея – за вярата. Която същата вяра, може би някъде тайно в нас всеки Божи ден носим, където и да идем, каквото и да правим.
Сега е моментът да си спомним и за вярата на четиримата приятели, които помогнаха на разслабления – парализиран човек. Те не успяват да пронкнат в къщата, където е Иисус поради голямата тълпа. И не само не се отчайват, но напротив – упорството и ревността им се засилват. Успяват да се покатерят на покрива на къщата, който е направен явно от слама или плочи, разчистват част от него и пускат в стаята вързания на носилка разслабен, за да бъде излекуван от Спасителя. Те го донасят при Христа, с голяма, с много силна вяра. Христос прощава греховете му, т.е. изцерява болната му душа и му връща и телесното здраве. Ето ни пример за апостол-павловите думи – да правим всичко – по силите си – и най-вече според вярата си.
Всичко, което е от Бога, е добро. В това няма ни най-малко съмнение. Вярата в нас самите би трябвало да е също такава – да няма съмнение. Ние да не се съмняваме във вярата, когато опрем до нея, защото тя е тази, която ни спасява.
Вярата на учениците Христови е била плаха, когато Го видели пред себе си след Възкресението Му, въпреки, че Той им показва ръцете и нозете си – „Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости,както виждате Мене, че имам“ (Лук. 24:39)
Но на вярата не й трябва нито да пипне Бога, нито да Го види. Тя усеща с непознати сетива, които и ние ги носим в нас самите. Тя се усеща със сърцето и с онази частица Божия в нас, с онова, първото Божие дихание, което Той вдъхнал на първите хора Адам и Ива – „дихание за живот; и стана човекът жива душа“. (Бит. 2:7)
Колкото и да заравяме вярата, колкото и да се отдалечаваме от нея, това е само привидно. Защото – стана ясно – носим я в себе си и когато ни е потребно й се доверяваме. Като слепци, търсещи пътя към спасението. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк. 16:16) Но когато вярваме, когато се молим, когато се кръстим, това да става с истина. Защото „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.“ (Йоан. 4:24) „… защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят.“ (Йоан. 4:23) А без истина вярата остава бездушна. Един неодушевен предмет, който само тежи на душата.
И накрая св. апостол Павел казва, че особен белег за притежанието на истинска дарба е всичко да се върши с радост. В радостта има пълнота, която най-вече осмисля всяко служение.
Нали Христос каза на последователите си: „За да имате моята радост в себе си и радостта ви да бъде пълна“. Радостта е белег и знак за успех и победа. Но също така за удовлетворение и благодарност.
Братя и сестри,
Ако имаме Христовата радост в живота си, сигурно е, че сме намерили благодатния Дар, изпратен от Светия Дух. И винаги ще се случва след продължителна и гореща молитва онова чудо, което обръща душите ни, закърняли от светския ни начин на живот.
Да пробуди онези искри там, вътре, в дъното на душите ни, които да припламнат отново, озарени от Христа Бога, който казва: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.“ (Йоан. 8:12) „та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“ (Йоан. 3:25). Амин.
Братя и сестри,
В днешното апостолско четиво чухме как апостол Павел учи християните от град Рим, че според Божията благодат всеки човек има различна дарба, която трябва да упражнява за обща полза и радост.
Много от нас не откриваме дарбите си, може би, защото не притежаваме очите, които вярата дава на човека. Какъв е критерият на призванието и дарбите? Има един ясен критерий, очертан от св. апостол Павел: „Та вярата ваша да се утвърдява не на човешка мъдрост, а на силата Божия“ (1 Кор. 2:5).
Имаме ли вяра в Бога, няма да се заблудим от онова, което трябва да вършим.
По-нататък в наставленията си към Римляните апостолът напомня, че всяко служение изисква постоянство. На вярващите той казва: „Постоянствай“. След това той изиска да вършим всичко в живота си съвестно. По съвест не означава по интерес. Точно обратното. Съвестта ограничава действието на интереса, който често проваля истинските ни намерения и действия.
Апостол Павел казва за мярката на вярата ни така: „… Имаш ли пророчество, порочествувай според вярата;“ (Рим. 12:6)
Какво означава според вярата? Според нашата вяра, тази, която носим в сърцето си и постоянно губим, или според вярата, каквато я искаме и трябва да бъде?
В посланието до Коринтяните нали се казва: „а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,“ (1 Кор. 13:8) Нашата вяра колко е? Защото, както казва Спасителя: „ако имаме вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и та ще се премести;“ (Мат. 17:20).
Да, ако това, което казваме идва с любов, то тогава нека пророчествуваме според вярата. Вярата. Тази неугасима искрица в нас, която толкова пъти поднасяме на разбеснелите се ветрове на ежедневието си. Която толкова пъти оставяме без надзор – и й позволяваме да угосне. Която отдалечаваме от нас. И се сещаме за нея само, когато стане лошото. През останалото време рядко се сещаме за нея – за вярата. Която същата вяра, може би някъде тайно в нас всеки Божи ден носим, където и да идем, каквото и да правим.
Сега е моментът да си спомним и за вярата на четиримата приятели, които помогнаха на разслабления – парализиран човек. Те не успяват да пронкнат в къщата, където е Иисус поради голямата тълпа. И не само не се отчайват, но напротив – упорството и ревността им се засилват. Успяват да се покатерят на покрива на къщата, който е направен явно от слама или плочи, разчистват част от него и пускат в стаята вързания на носилка разслабен, за да бъде излекуван от Спасителя. Те го донасят при Христа, с голяма, с много силна вяра. Христос прощава греховете му, т.е. изцерява болната му душа и му връща и телесното здраве. Ето ни пример за апостол-павловите думи – да правим всичко – по силите си – и най-вече според вярата си.
Всичко, което е от Бога, е добро. В това няма ни най-малко съмнение. Вярата в нас самите би трябвало да е също такава – да няма съмнение. Ние да не се съмняваме във вярата, когато опрем до нея, защото тя е тази, която ни спасява.
Вярата на учениците Христови е била плаха, когато Го видели пред себе си след Възкресението Му, въпреки, че Той им показва ръцете и нозете си – „Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости,както виждате Мене, че имам“ (Лук. 24:39)
Но на вярата не й трябва нито да пипне Бога, нито да Го види. Тя усеща с непознати сетива, които и ние ги носим в нас самите. Тя се усеща със сърцето и с онази частица Божия в нас, с онова, първото Божие дихание, което Той вдъхнал на първите хора Адам и Ива – „дихание за живот; и стана човекът жива душа“. (Бит. 2:7)
Колкото и да заравяме вярата, колкото и да се отдалечаваме от нея, това е само привидно. Защото – стана ясно – носим я в себе си и когато ни е потребно й се доверяваме. Като слепци, търсещи пътя към спасението. „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк. 16:16) Но когато вярваме, когато се молим, когато се кръстим, това да става с истина. Защото „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.“ (Йоан. 4:24) „… защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят.“ (Йоан. 4:23) А без истина вярата остава бездушна. Един неодушевен предмет, който само тежи на душата.
И накрая св. апостол Павел казва, че особен белег за притежанието на истинска дарба е всичко да се върши с радост. В радостта има пълнота, която най-вече осмисля всяко служение.
Нали Христос каза на последователите си: „За да имате моята радост в себе си и радостта ви да бъде пълна“. Радостта е белег и знак за успех и победа. Но също така за удовлетворение и благодарност.
Братя и сестри,
Ако имаме Христовата радост в живота си, сигурно е, че сме намерили благодатния Дар, изпратен от Светия Дух. И винаги ще се случва след продължителна и гореща молитва онова чудо, което обръща душите ни, закърняли от светския ни начин на живот.
Да пробуди онези искри там, вътре, в дъното на душите ни, които да припламнат отново, озарени от Христа Бога, който казва: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.“ (Йоан. 8:12) „та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“ (Йоан. 3:25). Амин.
Автор: Христо Димитров
