Беседите върху Никео-Цариградския символ на вярата са на отец Александър Шмеман.
В един Бог Отец…
Вярвам в един Бог. Ето това изповядване на вярата на единия Бог е началото на всички начала, основата на всички основи на християнството. Християнството се появило в свят, в който царяло многобожието. Дохристиянският човек е наричал един бог и е обожествявал природата, т.е. многообразието от действащите в нея сили. „Светът е пълен с богове“ – така е казал гръцкият философ Талес, а това в превод на днешен език е означавало, че в света действат множество сили и „закони“.
Така, със своята проповед, със своето изповядване на единия Бог, християнството е въстанало против обожествяването на света. Единият Бог означава, че всички сили, че целият свят и всички „закони“ – всичко онова, което живее в света, както и самият свят са от Бога, но че не са Бог. Езичеството, многобожието е чувствало божествения източник на света, но не е знаело Бога. Неговите „богове“ са били само отображение на самия свят. Оттук е в многобожието и това съперничество между „боговете“, оттук е и този идолопоклоннически, магичен характер на езичеството.
Ето защо да провъзгласяваш, да изповядваш единия Бог е означавало да утвърдиш превъзходството на духовното, на висшето битие, което единствено е способно да разкрие смисъла на всяко проявление на живота.
И така, още в самото начало Символът на вярата започва с този един Бог – с Бога Отец. „Вярвам в един Бог Отец„, защото ако думата Бог се означава абсолютната висота на Божеството, Неговото абсолютно превъзходство над света, опита от Бога като Висшия, Непостижимия, Другия, то с наименованието Отец се утвърждава вече не само връзката на Бога със света, но и една връзка, чиято същност е в любовта, в близостта, в загрижеността. Защото ако християнството отхвърля многобожието и провъзгласява Бога като абсолютно битие, то със същата сила отхвърля и онова възприемане на Бога, което се нарича деизъм – разбирането за Бога като за „причина“, или по известната аналогия на Волтер, Часовникар, създал сложен механизъм, ривел го в движение, но сам вече неучастващ в това движение.
Именно такова – отвлечено и чисто философско – разбиране за Бога се отхвърля в именуването Му Отец. Отец дарява живота, но продължава да обича създанието Си, да се грижи за него, да участва. За Бога в Евангелието е казано, че „Той е любов“. Ето защо в това именуваме Бога като Отец вече е заложена, вече е изразена и нашата, ответна на Неговата, любов, нашето доверие, нашето любовно и синовно послушание към Него.
Като нарича Бога Отец, Символът на вярата Го изповядва като Вседържител. „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител“. С тази дума ние изразяваме вярата си в това, че Бог, Когото наричаме Отец, съдържа в Своя промисъл целия живот или по-добре е да се каже, че всичко в света е Негово, че всичко е от Него и чрез Него живее.
За нищо друго не е положило християнството толкова много усилия, колкото за борбата си с така наречения дуализъм – с вярата на много християнски религии в съществуването на две начала: светло и тъмно, добро и зло. Дуализмът възниква от опита от страданието, от опита от злото, от уродството, царуващи в света. Тъй като пък в разбирането на дуалистите страданието и злото идват от материята, то от нея трябва да се бяга в чистата духовност. „Материята“ произлиза от злото, тя самата е зло… По-нататък ще говорим за това как християнството разбира злото, разлято в един свят, създаден от благия и светъл Бог. Засега сам ще подчертаем, че това разбиране изключва какъвто и да било дуализъм.
Светът е създаден от любовта. И ако светът отпада от любовта, то това е именно отпадане, а не негова същност.
Накрая, Символът на вярата изповядва Бога Отец и Вседържител и като „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо„. Светът е сътворен и източникът му е в Бога. Той не съществува сам по себе си, не е случайно съединяване на клетки, не е абсурд. Той е осмислен свят, който има своето начало и цел, и всичко в него е отнесеено до висшата Божествена мъдрост: небе и зема, видимо и невидимо. „И видя, че това е добро…“ С това изповядване се отхвърля всяко опростено разбиране за света, всяко свеждане до някаква чиста „обективност“. Създаден от Бога, светът отразява Божествената мъдрост, Божествната красота, Божестевната истина. Всичко е от Бога у всичко е пронизано от висш смисъл и в това, както ще видим по-нататък, са и радостта, но и трагизмът на света и на живота в него.
Из. „Неделни беседи и статии“ – Протойерей Александър Шмеман. 2012 год.