Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Оценяването на Източната Римска империя обезпечава активната роля на императора в делата на Църквата. Това не означава, разбира се, че църковно-държавните отношения във Византия могат да бъдат изразени с каквато и да е опростена формула или идея от типа на известния цезаропапизъм. От една страна, вън от съмнение е, че Християнската империя наследява от времето на езичеството административната и финансова рутина при администриране на религиозните дела и тази св. Константин прилага към Църквата на християните почти автоматично и без протести. От друга страна обаче, християнската вяра е несъвместима с елинистическата и римската идея за свещения император, защото единственият цар и господар е Иисус Христос. Така, като следват образеца, установен още от Евсевий Кесарийски – епископът, който произнася погребална реч в памет на покойния Константинопол през лятото на 337 г., – византийците мислят за своя император по-скоро като а представител или пратеник на Христос, който е равен на апостолите и е натоварен с особена отговорност за разпространението на християнството сред езичниците и за външните дела на Църквата от типа на администрация и финанси.
Императорската роля в делата на Църквата обаче никога не се развива до степен на неизменна и официално определена система и това е ясно обусловено от един решаващ фактор: православието на императора. На императора – еретик не се полага покорност. Безброй много герои на вярата като св. Атанасий Александрийски (+ 373), Св. Йоан Златоуст (+ 407), преп. Максим Изповедник (+ 661), преп. Йоан Дамаскин (+ 750), преп. Теодор Студит (759-826), са почитани като светци точно заради съпротивата си срещу волята на императора, а паметта на много императори, особено Констанций I (337-361), Лъв III (717-741), Константин V Копроним (741-775) и Михаил VIII (1250-1282), е изрично прокълната заради оказваната от тях подкрепа на хетеродоксални учения.
Текстът, който стои най-близо до теоретичното определение на църковно-държавните отношения във Византия е 6 новела на имп. Юстиниян I (527-565), с която свещенството и императорското достойнство се определят като двата най-големи дара, с които Бог е удостоил хората и се настоява върху техния общ божествен произход. Представеният в тази новела идеал е хармония между двете власти. Същата тази идея за споделената отговорност пред Бога на императора и на Константинополския патриарх е изразена и в Епанагога – законодателен компендиум от IX век. Все пак тези текстове звучат повече като благочестиви увещания, отколкото като законови определения. Византийците са хора, които добре знаят колко е трудно да се изрази динамичното и поляризирано взаимоотношение между земно и небесно, между старо и ново, между светско и свещено с термините на християнската вяра.
В дворцовия церемониал и в официарните текстове императорът често е описан с термините на старозаветното свещенство. Докато обаче царе като Давид и Соломон само са очаквали Царството на Месията, християнският император по необходимост е виждан като образ на Христос. Той свиква събори и може винаги, когато пожелае, да окаже решаващо въздействие върху църковните назначения, включително що се отнася до патриарсите на Константинопол и до онези митрополити, които играят важна дипломатическа роля във външната политика на Византия (Архиепископът на Охрид, митрополитът на Русия и други). Наскоро беше отбелязано, че тридесет и шест от сто двадесет и двама патриарси на Константинопол, избирани в периода между 379 и 1451 г., са били насила принуждавани да се оттеглят. Но тази относителна зависимост на патриаршеската канцелария от императора трябва да бъде разбирана и в контекста на постоянната нестабилност на самата императорска канцелария. Две трети от всичките византийски ивператори са или убиване, или детронирани, а много от тях са ставали – поне частично – жертви на своите собствени религиозни политики.
из „Византийската църква – между небето и земята“ – Прот. Йоан Майендорф. 2007 г.
